Патрик Нес: Не пускай ножа

Зарядът в кръвта ми скача толкова рязко, че ме събаря на земята. Манчи търчи в кръг около мен и лае ли, лае, като с това ме плаши още повече, затова пак го первам по задницата („Ох, Тод?“), само за да се поуспокоя.

— Не съществува такова нещо като дупка в Шума, казвам. — Нищото не може да съществува. Ако съществува, то не може да е нищо, трябва да е нещо, нали така?

— Нещо, Тод — лае Манчи.

— Чуваш ли го къде отиде сега?

— Тихо е, Тод.

— Знаеш какво имам предвид.

Манчи души въздуха и прави една стъпка напред, после две, после още стъпки към постройките на диваците. Ами ясно, май ще трябва да отидем да потърсим тихото. Тръгвам много бавно към най-голямата от колибите с форма на разтекла се топка сладолед. Входът е малък, прилича на разкривен триъгълник, а аз се държа встрани от него, така че ако нещо гледа от там, да не може да ме види. Манчи почва да души входа и вратата, но не ръмжи, така че си поемам дълбоко дъх и надниквам вътре.

Абсолютно празно е. Таванът се издига до височина, горе-долу равна на моя ръст, умножен по две. На пода е мръсно, по него растат блатни растения, разни пълзящи лози и други такива, но вътре просто няма нищо друго. Като казвам „нищо“, имам предвид наистина нищо, нито дупка в Шума, нито каквото и да било, което да подсказва какво е имало преди в постройката.

Сетих се нещо, знам, че е глупаво, но трябва да го кажа.

Чудя се дали диваците не са се върнали.

Само дето това е невъзможно.

Обаче и дупката в Шума е невъзможна.

Така че някое от всички невъзможни неща явно е възможно и се е случило.

Чувам как Манчи души отвън, така че излизам и тръгвам към следващата постройка. По нея са изписани разни неща, първите и единствени думи на дивашки език, които виждам написани. Предполагам, че са някакви думи, за които диваците са решили, че си струва да бъдат записани. Буквите са дивашки букви, но Бен казва, че диваците наричали сами себе си „ес’Пакили“ или нещо такова, „ес’Пакили“ или „диваци“, ако човек иска да ги нагруби, а след онова, което се случило през войната, никой човек не ги нарича по друг начин, освен с тази обидна дума. А името им всъщност означавало „Хора“.

Във втората постройка също няма нищо. Излизам пак в блатото и продължавам да слушам внимателно. Навеждам глава ниско и слушам ли, слушам, протягам чуващите части на мозъка си напред, напрягам ги и слушам, и слушам, и пак слушам.

Слушам.

— Тихо! Тихо! — лае Манчи бързо-бързо и пак хуква към последната постройка в редицата. Тръгвам след него, също тичам, кръвта ми кипи от заряда, щото тя е точно там, дупката в Шума е точно там.

Чувам я.

Добре де, всъщност лошото е, че не мога да я чуя , но когато тичам към нея, нейната празнота сякаш докосва гърдите ми, неподвижността й ме придърпва и в нея има толкова много тишина, не, не тишина, а мълчание , такова дълбоко непостижимо мълчание, че започвам да усещам как то ме разкъсва, сякаш всеки момент ще загубя най-ценното, което съм имал, най-ценното, което въобще съществува. Тя е едно мълчание-смърт, а аз продължавам да тичам, очите ми се навлажняват, гърдите ми се задушават, наблизо няма жива душа, но аз чувствам и очите ми почват да плачат, просто почват да плачат, а бе, почват да плачат, м… им, а аз спирам и стоя така цяла минута наведен напред и, божичко, мътните го взели, можете и да не ми го напомняте, но аз си знам, че така изгубвам цяла глупава минута, изгубвам една тъпа, идиотска минута, през която, разбира се, дупката в Шума се премества отново някъде надалеч и изчезва.

Манчи се щура, тича след нея, търси я, ту тича напред, ту се връща при мен, но на края просто се връща при мен.

— Плачеш ли, Тод?

— Млъквай — казвам аз и ритвам към него с крак. Пропускам го умишлено.

Измъкваме де от блатото и се отправяме обратно към града, а целият свят ми се вижда сиво-черен, нищо че слънцето грее. Дори Манчи мълчи почти през целия обратен път през полята. Шумът ми направо ври и кипи, докато накрая разбирам, че трябва да поспра за минутка и да се успокоя малко.

Мълчание не съществува. Нито тук, нито където и да било. Нито когато спиш, нито когато си сам-самичък, никога.

Аз съм Тод Хюит , мисля си аз и държа очите си затворени. На дванайсет години и дванайсет месеца съм. Живея в град Прентистаун, а той е в Новия свят. Ще стана мъж точно след един месец.

Това е един трик, който ми помага да успокоявам Шума си. Бен ме научи на него. Затваряш си очите и колкото можеш по-ясно и спокойно си повтаряш сам на себе си кой си, защото точно това е, което човек забравя сред всичкия този Шум.