Патрик Нес: Не пускай ножа

Аз съм Тод Хюит.

— Тод Хюит — промърморва Манчи до мен.

Поемам дълбоко въздух и отварям очи.

Това съм аз. Аз съм Тод Хюит.

Отдалечаваме се от блатото и реката и се качваме по поляните на склона, като вървим към малкото хълмче южно от града, където през краткия и напълно безсмислен период на своето съществуване се намираше училището. Преди аз да се родя, момчетата си стоели вкъщи и майките им ги учели на разни неща, а после, когато на света останахме единствено мъже и момчета, вече само гледахме видеозаписи и учебни програми до деня, в който Кметът Прентис обяви всички тия неща за противозаконни, защото „увреждали дисциплината на съзнанието“.

Разбирате ли, Кметът Прентис си има Съображения.

След това в продължение на почти половин глупава година господин Ройъл с тъжното лице събираше всички момчета и висеше с тях в сградата на училището, отдалечена достатъчно встрани от плътния Шум на града. Не че това правеше нещата по-лесни. Да преподаваш каквото и да било в класна стая, пълна с Шума на малки момчета, е почти невъзможно, а да проведеш някакъв тест или изпитване е напълно невъзможно. Дори и да не искаш, непрекъснато подсказваш, оставяме настрани, че и без това всички искат да си подсказват.

И тогава един ден Кметът Прентис взе решение да се изгорят всички книги, всички книги до една, дори и онези по частните къщи, защото явно и книгите увреждат дисциплината на съзнанието, а господин Ройъл — мек човек, който насила се правеше на корав, като пиеше уиски в клас — се предаде, взе пистолета и сложи край на живота си, като това беше краят и на обучението ми в училище.

На всичко останало ме научи Бен у дома. Да поправям машини, да си приготвям храна, да си кърпя дрехите, да работя във фермата и други такива неща. Както и много други неща, все свързани с оцеляването да ловувам, да познавам кои плодове се ядат, да определям посоките по луните, да боравя с нож и с огнестрелно оръжие, да знам кои са змийските противоотрови и да успокоявам Шума си възможно най-добре.

Опита се да ме научи и да чета и пиша, обаче Кметът Прентис разбра за този опит една сутрин, защото го чу в Шума ми, затвори Бен за една седмица и това беше краят на уроците по четене, но то и бездруго имах още много за учене, а и всеки ден бях зает с работа във фермата и със самото си оцеляване и в края на краищата така си и останах. Не мога да чета кой знае колко добре.

Все едно. То е ясно, че никой в Прентистаун няма да напише книга.

Двамата с Манчи минаваме край училището, качваме се на върха на хълмчето и поглеждаме на север към града. Не че от него е останало кой знае колко. Има един магазин, а бяха два. Една кръчма, а бяха две. Има и един лазарет, един затвор, една бензиностанция, която не работи, там са още голямата къща на Кмета и полицейския участък. И Църквата. Къса улица пресича града точно през средата — много отдавна била дори павирана, но оттогава не е поддържана, така че паветата бързо-бързо се превърнали в чакъл. Къщите и другите постройки са пръснати нашироко като ферми, по-точно били са замислени да бъдат ферми, някои все още са ферми, други са празни, а трети — още по-лошо, та на човек просто му се иска да бяха празни.

Това е то целият Прентистаун. Град с население 147 човека, което намалява, намалява, намалява. 146 мъже и един почти-мъж.

Бен казва, че преди имало и други населени места, пръснати из Новия свят — то било в дните, когато всички кораби кацнали едновременно, горе-долу десет години преди да се родя, но после почнала войната с диваците, диваците пуснали заразата и всички други селища били заличени, малко останало и Прентистаун да бъде заличен, обаче оцелял заради военните умения на Кмета Прентис. Е, вярно, че Кметът Прентис си е един жив кошмар, обаче поне му дължим това, че сме единствените оцелели в тоя грамаден свят без жени и без нищо друго, което да си заслужава, ей така, приклещени в един град с население от 146 човека, който умира по малко с всеки изминал ден.

Защото, разбирате ли, има мъже, които не могат да понесат това. Някои свършват със себе си като господин Ройъл, други чисто и просто изчезват безследно като бившия ни съсед господин Голт, дето държеше овцефермата до нашата, или като господин Майкъл — вторият най-добър дърводелец в града, който изчезна в деня, в който синът му стана мъж. Такива неща често се случват в Прентистаун. Когато целият ти свят представлява само един Шумен град без бъдеще, понякога се налага да се махнеш, дори и да знаеш, че няма къде другаде да отидеш: