Патрик Нес: Въпросът и Възражението

— Прости ми — казва. — Аз не съм такъв.

Вдига длан до лицето си и го разтрива, опипвайки синината над окото си.

— До вчера бях достопочтеният кмет на един прекрасен град — той се засмива, сякаш разказва шега, смешна единствено за него. — Но така беше до вчера.

— Колко души има в Хейвън? — питам, не искам да го оставя да се измъкне така лесно.

Той ме поглежда.

— Виж, момче…

— Името ми е Тод Хюит — отвръщам. — Можеш да ме наричаш господин Хюит.

— Той ни обеща ново начало…

— Дори аз знам, че той е изпечен лъжец. Колко души има в Хейвън?

Мъжът въздъхва.

— Заедно с бежанците са около три хиляди и триста.

— Армията е наполовина по-малка — казвам. — Можели сте да се борите.

— Кой да се бори? Жените и децата? — пита той. — Фермерите?

— В други селища жените и децата се бориха. И загиваха .

Мъжът прави крачка напред, лицето му е потъмняло.

— Да, обаче сега жените и децата на този град няма да загинат! Защото аз осигурих мир!

— Мир, който ти е насинил окото — отвръщам, — и ти е сцепил устната.

Мъжът ме гледа цяла секунда и тъжно изсумтява:

— Мъдри думи — казва, — изречени от едно провинциално момченце.

После ми обръща гръб и се втренчва през отвора на стената.

Тогава за първи път чувам тихото жужене.

Шумът ми се изпълва с въпросителни, но преди да отворя уста да попитам, кметът, бившият кмет, казва:

— Да, мен чуваш.

— Теб ли? — отвръщам. — Ами лекът?

— Ти би ли дал на победения си враг лекарството, от което той се нуждае?

Облизвам устни.

— Значи той пак се връща, така ли? Шумът се връща?

— О, да — мъжът отново се обръща с гръб към мен. — Ако не вземаш необходимата доза всеки ден, Шумът се завръща с пълна сила — той се оттегля в ъгъла си и сяда на пода. — Както си забелязал, лишени сме и от тоалетна — казва. — Моля да ме извиниш за неприятната миризма.

Наблюдавам го как сяда, Шумът ми все още припуква червен и възпален, и пълен с въпроси.

— Нали за теб ставаше дума? — казва бившият кмет. — Момчето, заради което улиците бяха разчистени тази сутрин, момчето, което новият Президент лично посрещна и приветства от гърба на коня си?

Не му отговарям. Отговаря му Шумът ми.

— Значи ти си Тод Хюит, а? — продължава мъжът. — Какво те прави толкова специален?

Това вече, мисля си, е един много добър въпрос.

Нощта скоро пада, кметът Леджър говори все по-малко и по-малко, но нервничи все повече и повече, докато най-сетне не издържа и започва да крачи наоколо. Междувременно жуженето е станало толкова силно, че ако искаме да разговаряме, трябва да го надвикваме.

Аз стоя до предната фасада на камбанарията и гледам как звездите изгряват, а мракът покрива долината на Хейвън.

Едновременно мисля и се старая да не мисля, защото когато мисля, стомахът ми се преобръща и ми прилошава, гърлото ми се стяга и ми прилошава, очите ми се пълнят със сълзи и ми прилошава.

Защото тя е някъде там.

( моля те , нека тя е някъде там)

( моля те , нека тя е добре)

( моля те )

— Трябва ли непрекъснато да Шумиш толкова силно ? — сопва ми се кметът Леджър. Обръщам се към него, готов да се сопна в отговор, но той вдига ръце извинително. — Извинявай. Аз не съм такъв.

После започва да пука с кокалчетата на пръстите си.

— Трудно е, когато ти отнемат лека така внезапно.

Гледам навън и виждам как светлините в Ню Прентистаун започват да светват една по една в домовете на хората. Навън няма никого, всички са си останали вкъщи, най-вероятно по заповед на Кмета.

— Значи действието на лека скоро ще отмине при всички в града, така ли?

— Е, всеки си има малко тайни запаси у дома, сигурен съм — отговаря Кметът Леджър. — Ако искат да им ги отнемат, трябва да стане насила.

— Няма да е трудно, особено когато и армията дойде — отвръщам.

Луните изгряват, пъплят бавно по небето, сякаш няма закъде да бързат. Огряват ярко Ню Прентистаун и аз виждам как реката протича през града, след северния му край няма нищо друго, освен ниви, съвсем пусти, а отвъд тях се издигат остри скали, образуващи северната стена на долината. Виждам също тесен път, който минава край северните склонове и навлиза в града — това е другият път до Хейвън, онзи, по който аз и Виола не поехме на кръстопътя на Фарбранч, другият път, по който е поел Кметът и така е пристигнал тук преди нас.

На изток реката и главният път продължават след града и водят кой знае къде, завиват сред по-далечните хълмове, къщите край тях постепенно редеят и изчезват. Има и трети път, непавиран, който тръгва от площада в южна посока, подминава много къщи и малка гора, а после се качва на близък хълм, на чийто връх се вижда друг кръстопът.