Патрик Нес: Въпросът и Възражението

Дишам, заровил лице в него.

Върховете на ботушите на Кмета приближават до лицето ми.

— Аз не съм твой враг, Тод Хюит — казва той отново. — Просто ми кажи името й и всичко това ще спре.

Поемам отново дъх и се разкашлям.

Поемам пак дъх и казвам онова, което имам да казвам.

— Ти си убиец.

Отново настъпва мълчание.

— Така да бъде — казва Кметът.

Краката му се отдалечават, а господин Колинс хваща стола и го изправя заедно с мен в нормално положение, цялото ми тяло стене, увиснало на тежестта си, оказвам се отново седнал в кръга пъстроцветна светлина. Очите ми са толкова подути, че едва виждам господин Колинс, нищо че се е изправил точно пред мен.

Чувам как Кметът отново рови нещо по масата. Чувам го как размества разни неща отгоре й. Чувам отново как металът дращи по дървото.

После го чувам как пристъпва зад гърба ми.

И след всички пусти обещания, ето го, това е моментът, той настъпва.

Краят ми.

Прости ми, мисля, моля те, прости ми.

Кметът слага ръка на рамото ми, а аз се свивам настрани, дърпам се от ръцете му, но той упорства, натиска силно надолу. Не виждам какво държи, но го приближава, приближава го до лицето ми, то е метално и твърдо, налято с болка до ръба и ще ме накара да страдам, и ще прекъсне живота ми, и дълбоко в мен има дупка, а аз трябва да пропълзя в нея, далеч от всичко това, в дълбокото и в мрака, знам, че това е краят, краят на всички неща, никога няма да се спася от тук и той ще ме убие, ще ме убие, и няма възможност, няма живот, няма надежда, нищо.

Прости ми.

И Кметът залепва един лековит пластир на лицето ми.

Ахвам от благата му хладина и се дърпам пак далеч от ръцете, които ме докосват, но Кметът не отмества дланта си и леко натиска подутината над едното ми око, после слага пластири на всички рани по лицето и брадичката ми, тялото му е толкова близо, че усещам аромата му, надушвам чистотата му, сапунът му ухае на дървесна кора, дъхът му гали бузата ми, пръстите му докосват раните почти нежно, превързват подутините около очите, сцепеното на устната, почти на секундата почвам да чувствам действието на пластирите, усещам как подутините спадат, болкоуспокояващите нахлуват в организма ми, за секунда мисля колко хубави пластири имат в Хейвън, колко приличат на нейните пластири и облекчението настъпва толкова бързо, толкова неочаквано, че гърлото ми се стяга и аз трябва да преглътна стегнатото.

— Аз не съм човекът, за когото ме смяташ, Тод — тихо казва Кметът, казва го точно в ухото ми, докато залепя още един пластир на шията ми. — Не съм сторил нещата, които си мислиш, че съм сторил. Помолих сина си да ви доведе при мен. Не съм го молил да стреля по никого. Не съм карал Аарон да те убива.

— Ти си лъжец — казвам, но гласът ми е слаб и целият треперя от усилието да не се разплача (млъквайте).

Кметът слага още пластири върху синините по гърдите и стомаха ми, толкова е нежен, че едва го издържам, толкова нежен, сякаш наистина го е грижа дали ми е приятно.

— Грижа ме е , Тод — казва. — Ще дойде време, когато ще разбереш, че ти казвам истината.

Минава зад гърба ми, срязва въжетата и слага пластири на раните на китките ми, после ги разтрива, докато чувствителността на дланите ми се връща.

— Ще дойде време — продължава, — когато ще започнеш да ми вярваш. Ще дойде време, когато може би дори ще започнеш да ме харесваш . А може би дори ще дойде ден, когато ще започнеш да мислиш за мен като за свой баща, Тод.

Чувствам се така, сякаш Шумът ми се стапя под действието на лекарствата, цялата болка изчезва, аз изчезвам заедно с нея, сякаш той все пак ме убива, но ме убива с лек, вместо с наказание.

Не мога да прогоня плача от гърлото си, от очите, от гласа си.

— Моля те — казвам, — моля те.

Не знам за какво го моля.

— Войната свърши, Тод — повтаря Кметът. — Сега ние ще изградим един нов свят. Тази планета най-после действително ще заслужи името си. Повярвай ми, когато видиш резултата, сам ще поискаш да си част от него.

Аз само дишам в мрака.

— Ти можеш да станеш водач на много мъже, Тод. Доказа, че си много специален.

Продължавам да дишам, мъча се да се съсредоточа върху дишането, но се плъзвам, плъзвам настрани.

— Откъде да знам? — казвам накрая дрезгаво, завалено, с нереален глас. — Откъде мога да знам, че тя изобщо е още жива?

— Няма как да знаеш това — отвръща Кметът. — Имаш само думата ми.

И пак зачаква.

— И ако го сторя — питам, — ако сторя онова, което искаш, ще я спасиш ли?