Патрик Нес - Въпросът и Възражението

Те нямат Шум.

Нито единият, нито другият.

Единственият Шум тук е моят, който реве и се мята като ранено теле.

Извъртам глава, за да зърна Кмета, но вратът ме боли твърде силно и не мога да се обърна много назад, а единственото, което разбирам, е, че седя в центъра на единствения лъч прашна, пъстроцветна слънчева светлина насред стая толкова голяма, че едва различавам стените в далечината.

А след това в мрака отпред виждам малка маса, сложена е на такова разстояние, че да не мога да разбера какво има отгоре й.

Зървам само проблясването на метал, лъскав, остър, обещаващ неща, които дори не искам и да си представям.

— Все още мисли за мен като за Кмета — казва гласът, отново с весел и приповдигнат тон.

— Пред теб вече е Президентът Прентис, момче — изгрухтява господин Колинс. — По-хубаво го запомни.

— Какво си сторил с нея? — казвам и отново се опитвам да се обърна, въртя се във всички посоки, примигвам от болката във врата. — Ако само я докоснеш, ще…

— Ти пристигна в моя град тази сутрин, гол като пушка — прекъсва ме Кметът, — дори риза на гърба си нямаше, само в ръцете ти лежеше едно момиче, претърпяло ужасен инцидент…

Шумът ми скача.

— Не беше никакъв инцидент…

— Един наистина много лош инцидент — продължава Кметът, а в гласа му се промъква първият намек за нетърпение. — Толкова лош, че момичето сега е на прага на смъртта, а ето го пред нас момчето, в чието търсене прахосахме толкова ценно време и енергия, момчето, което ни причини толкова неудобства, момчето, което само ни се предаде, доброволно предложи да направи всичко, което поискаме от него, стига да спасим момичето , а сега, когато наистина се опитваме да го спасим…

— Тя добре ли е? В безопасност ли е?

Кметът млъква, господин Колинс пристъпва напред и ме зашлевява с опакото на ръката си. Следващият миг се разтяга безкрайно, докато жилото на болката се впива в бузата ми, а аз седя и дишам тежко.

Тогава Кметът пристъпва в кръга светлина и застава точно пред мен.

Все така е облечен в хубавите си дрехи, толкова чисти, просто треперят на него, сякаш под тях няма жив човек, а само ходещ блок лед с човешки глас. Господин Колинс има петна от пот и мръсотия по ризата и мирише съответно, но не и Кметът, не, не и Кметът.

Кметът те кара да се чувстваш като гаден боклук, който просто трябва да бъде пометен.

Той се взира в мен, навежда се напред, за да ме погледне в очите.

А после ми задава въпрос, просто ей така, сякаш само от любопитство.

— Как се казва тя, Тод?

Примигвам от изненада.

— Какво?

— Как се казва тя? — повтаря Кметът.

Той със сигурност знае името й. Със сигурност, защото то е в Шума ми…

— Знаеш как се казва — отвръщам.

— Искам ти да ми кажеш.

Премествам очи към господин Колинс, застанал отстрани със скръстени ръце, мълчанието му не прикрива радостта, с която би ме съборил на пода само с един удар.

— Пак питам, Тод — казва бодро Кметът — и силно бих желал да получа отговор. Как се казва тя? Как се казва момичето, прелетяло между световете?

— Щом знаеш, че е прелетяла между световете — отвръщам, — със сигурност знаеш и името й.

И тогава Кметът се усмихва, наистина се усмихва .

И тогава изпитвам страх, по-силен от когато и да било.

— Така няма да стане, Тод. Редът е следният: аз питам, ти отговаряш. Така. Как се казва тя?

— Къде е тя?

— Как е името й?

— Кажи ми къде е и ще ти кажа името й.

Той въздъхва, сякаш съм предал доверието му. Кимва на господин Колинс, той прекрачва и пак ме удря в стомаха.

— Това е просто противодействие, предизвикано от твое действие, Тод — казва Кметът, докато аз отново се давя и плюя по килима. — Всичко, което трябва да направиш, е да ми кажеш всичко, което искам да зная и цялата тази ситуация ще бъде прекратена. Изборът е твой. Искрено ти казвам, нямам никакво желание да те наранявам повече.

Дишам тежко, приведен напред, болката в стомаха не ми позволява да си поема достатъчно въздух. Чувствам как с цялата си тежест вися на въжето, вързало китките ми, усещам кръвта по лицето си, лепкава и съхнеща, погледът ми е замъглен и аз гледам от малкия си затвор от светлина насред помещението, помещението без изход…

Помещението, в което ще умра…

Помещението…

Помещението, в което нея я няма.

И тогава нещо в мен прави избора.

Избира да не каже.

— Знаеш името й — отвръщам. — Убий ме, ако искаш, но нейното име вече го знаеш.

А Кметът само ме гледа.