Патрик Нес - Въпросът и Възражението

После прекрачва пак в светлината и се изправя срещу мен, ръцете му са все така скрити зад гърба, все така не виждам какво е взел от масата.

— Но процесът, чието начало се опитвам да поставя в момента, Тод — казва Кметът, е постепенното осъзнаване от твоя страна, че аз не съм ти враг.

Толкова се изненадвам, че за миг забравям и страха.

Той не бил мой враг?

Отварям широко очи.

Той не бил мой враг?

— Не, Тод — казва Кметът. — Не съм твой враг.

— Ти си убиец — казвам, без да мисля.

— Аз съм пълководец — отвръща той. — Ни повече, ни по-малко.

Взирам се в него.

— Убиваше хора по пътя от Прентистаун насам. Изби хората във Фарбранч.

— Тъжни неща стават по време на война, Тод, но тази война вече приключи.

— Видях те как ги застрелваш — казвам и мразя това, че думите на мъж без Шум звучат толкова стабилно, тежки като непосилен за повдигане камък.

— Мен лично ли видя да стрелям, Тод?

Преглъщам нещо кисело.

— Не, но ти започна войната!

Тя беше необходима — отвръща той, — за да спася нашата болна и умираща планета.

Дишането ми се ускорява, съзнанието ми се замъглява все повече, главата ми натежава повече от всякога. Но и Шумът ми става все по-червен.

— Ти уби Килиън.

— Дълбоко, дълбоко съжалявам за него — отвръща Кметът. — Можеше да стане прекрасен войник.

— Ти си убил майка ми — казвам, а гласът ми прекъсва (млъквайте), Шумът ми се изпълва с ярост и скръб, очите ме засърбяват от сълзите (млъквайте, млъквайте, млъквайте). — Ти си избил жените на Прентистаун.

— Наистина ли вярваш на всичко, което чуеш, Тод?

Настъпва мълчание, истинско мълчание, замлъква дори Шумът ми, докато смила последното.

— Нямам желание да убивам жени — добавя Кметът. — Никога не съм имал желание да го правя.

Челюстта ми увисва.

— Разбира се, че си имал …

— Сега не е време за уроци по история.

— Ти си лъжец!

— А ти допускаш, че ти е известно всичко, така ли? — гласът на Кмета изстива и става леден, той се отдалечава от мен, а господин Колинс ме удря толкова силно по главата, че едва се задържам на стола.

— Ти си Лъжец и Убиец! — изкрещявам, а ушите ми още звънят от удара.

Господин Колинс ме удря пак, само че от другата страна, тежък като цепеница.

— Аз не съм ти враг, Тод — повтаря Кметът, — затова, моля те, престани да ме принуждаваш да те наранявам.

Главата ме боли толкова силно, че не отвръщам нищо. Не мога да кажа каквото и да било. Не мога да изрека думата, която той иска да чуе. Каквото и друго да изрека, ще получа още безсмислени удари.

Това е краят. Трябва да е краят. Няма да ме пуснат жив. Няма да пощадят и нея .

Това трябва да е краят.

— Надявам се, това наистина да е краят — казва Кметът, а гласът му всъщност звучи така, сякаш действително казва истината. — Надявам се да ми кажеш онова, което искам да зная, за да прекратим сегашната ситуация.

А после добавя…

Тогава добавя…

Казва:

— Моля те.

Вдигам поглед, примигвам от болката в подутината, която поглъща едното ми око.

На лицето му е изписана загриженост, лицето му почти умолява.

Какво става? Какво става тук, мътните го взели?

И тогава отново чувам жуженето в главата си…

Жужене, различно от това просто да чуваш нечий Шум…

МОЛЯ ТЕ сякаш го казвам аз със собствения си глас…

МОЛЯ ТЕ сякаш аз моля, а не той…

Притиска ме…

Отвътре…

Кара ме да се чувствам така, сякаш аз искам да го кажа…

МОЛЯ ТЕ…

— Онези неща, които си мислиш, че знаеш, Тод — произнася Кметът, а гласът му все още сякаш звучи вътре в главата ми, — не отговарят на истината.

И тогава си спомням…

Спомням си Бен…

Спомням си как Бен ми каза същите думи…

Бен, когото изгубих…

И точно тогава Шумът ми се втвърдява.

И пресича Кмета.

Умолителното изражение изчезва от лицето му.

— Добре тогава — смръщва се той леко, — но помни, че ти сам избра това — после изпъва рамене назад. — Как се казва момичето?

— Знаеш как.

Господин Колинс ме удря по главата и ме отхвърля настрани.

— Как се казва момичето?

— Знаеш как…

Фрас , удар, този път от другата страна.

— Как се казва момичето?

— Не.

Фрас.

— Кажи ми как се казва момичето.

— Няма!

ФРАС!

— Кажи ми името й , Тод.

— Върви На М… Си!

Само че не казвам „м“, а господин Колинс ме удря толкова силно, че люшкащият се стол най-после губи баланса си и аз падам заедно с него на една страна. Стоварвам се върху килима, ръцете ми са вързани и не мога да се подпра, пред очите ми започват да плуват множество Нови светове, защото това е всичко, което килимът изобразява, нищо друго.