Патрик Нес - Въпросът и Възражението

Потича най-дългата минута в живота ми, той се взира в мен, разчита Шума ми, разбира, че изборът е окончателен.

И пристъпва към малката дървена маса.

Напрягам се да видя, но той е с гръб към мен и крие онова, което прави. Чувам, че прехвърля из ръцете си предметите върху масата, чувам звука от метал, стържещ по дърво.

— Ще направя каквото поискаш — казва той и аз познавам собствените си думи. Само я спаси и ще направя каквото поискаш.

— Не ме е страх от теб — казвам, макар че Шумът ми казва друго, мислейки за всички неща, които могат да се намират на онази маса. — Не ме е страх и да умра.

И се зачудвам дали това наистина е така.

Кметът се обръща към мен, скрил ръце зад гърба си, така че не мога да видя какво е взел от масата.

— Защото ти вече си мъж, а, Тод? Защото мъжът не се страхува от смъртта, а?

— Да — казвам. — Защото съм мъж.

— Ако не ме лъже паметта, до рождения ти ден остават още четиринайсет дни.

— Това е просто някакво си число — дишам тежко, стомахът ми се преобръща от дързостта ми. — То не означава нищо . Ако живеех в Стария свят, вече щях да съм на…

— Ти не живееш в Стария свят, момче — обажда се господин Колинс.

— Мисля, че той няма това предвид, господин Колинс — прекъсва го Кметът. — Нали, Тод?

Местя поглед от единия върху другия.

— Аз убих — казвам. — Убих.

— Да, и аз мисля, че си убил — казва Кметът. — Виждам срама от деянието, който те облива. Въпросът, обаче, е кого? Кого си убил? — той прекрачва обратно от кръга светлина в мрака наоколо, онова, което е взел от масата, остава все така скрито, докато той заобикаля зад гърба ми. — Или може би е по-правилно да кажа какво си убил?

— Аз убих Аарон — отвръщам и се мъча да го следя, но не успявам.

— Уби го, казваш? — липсата на Шум е ужасна, особено когато не виждаш човека. Тишината му не прилича на женското мълчание, защото женското мълчание е живо, активно, заема онази форма, която заобикалящият го мъжки Шум му придаде.

(Мисля за нея, мисля за мълчанието й, за болката от мълчанието й)

(Не мисля за името й)

Но при Кмета не е така, каквото и да е сторил, за да стане възможно двамата с господин Колинс да останат без Шум, тишината им е едно нищо, мъртва, няма форма, няма Шум, няма повече живот от една тухла, цялата представлява просто крепост, която никога не може да бъде превзета. Предполагам, че сега Кметът чете Шума ми, но как мога да съм сигурен, когато става дума за мъж, който се е вкаменил сам?

Във всеки случай му показвам онова, което иска да види. Избутвам най-отпред образа на църквата под водопада. Избутвам напред борбата с Аарон, ударите и кръвта, истината как аз се борих с него, как го победих и го съборих на земята, показвам му как извадих ножа.

Показвам му как намушквам Аарон в шията.

— Тук има истина — казва Кметът, — но тя цялата истина ли е?

— Цялата — отвръщам и надигам Шума си, за да блокирам всичко, което той още може да дочуе в него. — Това е истината.

Гласът му отново прозвучава весело.

— Смятам, че ме лъжеш, Тод.

— Не лъжа! — изкрещявам. — Сторих онова, което Аарон искаше! Убих го обмислено! Станах мъж по твоите закони и ти можеш да ме вземеш в армията и да правиш с мене каквото си поискаш, само ми кажи какво стори с нея!

Виждам как господин Колинс забелязва знак, даден му иззад гърба ми, прекрачва отново напред с вдигнат юмрук и…

(неволно)

Аз се дърпам толкова силно назад, че премествам стола с няколко сантиметра, само да съм по-далеч…

(млъквайте)

Но ударът така и не ме връхлита.

— Хубаво — казва Кметът и звучи наистина доволен. — Хубаво — после пак започва да обикаля в тъмното наоколо.

— Нека ти обясня някои неща, Тод — казва. — Намираш се в главната ми щабквартира в бившата катедрала на град Хейвън, която от вчера вече е Президентски дворец. Доведох те в собствения си дом с надеждата да ти помогна. Да ти помогна да разбереш, че грешиш в тази отчаяна битка, която водиш срещу мен, срещу всички нас.

Гласът му преминава зад гърба на господин Колинс…

Гласът му…

За секунда ми се струва, че Кметът не говори високо…

А сякаш говори направо вътре в главата ми…

После усещането отминава.

— Войниците ми трябва да пристигнат тук утре следобед — продължава той, без да спира да крачи. — Ти, Тод Хюит, най-напред ще ми кажеш всичко, което искам да знам, а след това ще удържиш на обещанието си и ще започнеш да ми помагаш при изграждането на едно ново общество.