Патрик Нес: Въпросът и Възражението

— Ще направя всичко, което трябва да бъде направено — отвръща той.

Без болката ми се струва, че изобщо нямам тяло, че съм дух, седнал на стол, заслепен и вечен.

Сякаш вече съм мъртъв.

Защото как разбираш, че си жив, ако не изпитваш болката?

— Ние самите сме решенията, които вземаме, Тод — казва Кметът. — Нито повече, нито по-малко. Бих искал сам да вземеш решение, сам да избереш да ми отговориш. Много бих искал, наистина.

Под превръзките има само още мрак.

Аз сам, сам-самичък в мрака.

Сам с неговия глас.

Не знам как да постъпя.

Не знам нищо.

(как да постъпя?)

Но ако има шанс, ако има и най-малък шанс тя…

— Наистина ли жертвата е толкова голяма, Тод? — пита Кметът, заслушан в мислите ми. — Тук, в самия край на миналото? В началото на бъдещето?

Не. Не. Не мога. Той е лъжец и убиец, каквото ще да говори…

— Чакам, Тод.

Но тя трябва да остане жива, аз трябва да я опазя жива…

— Наближава последната ти възможност, Тод.

Вдигам глава. Движението отлепва някои от пластирите и аз примижвам към светлината, към лицето на Кмета.

То е безизразно, както винаги.

То е пуста, безжизнена стена.

Все едно говоря на бездънна яма.

Все едно този мъж е бездънна яма.

Отклонявам поглед. Свеждам очи.

— Виола — казвам към килима. — Името й е Виола. Кметът изпуска дълга доволна въздишка.

— Браво, Тод — казва. — Благодаря ти.

После се обръща към господин Колинс.

— Заключи го.

Тод

Господин Колинс ме тика нагоре по тясно стълбище без прозорци, нагоре, нагоре и още нагоре, стълбите завиват рязко на всяка площадка, но продължават все нагоре. Точно когато вече ми се струва, че краката ми няма да издържат повече изкачване, стигаме врата. Господин Колинс я отваря и ме блъска силно вътре, аз падам на дъсчен под, ръцете ми са схванати и не мога да се подпра при падането, затова простенвам и се претъркулвам настрани.

И очите ми срещат отвора на трийсетметрова дупка насред стаята.

Господин Колинс се разсмива, като ме гледа как панически отпълзявам по-далеч от отвора. Намирам се всъщност на площадка, не по-широка от пет поставени една до друга дъски, която обикаля около стените на четвъртита стая. В средата на пода зее грамадната дупка, а в средата на дупката висят и се полюляват няколко въжета. Вдигам очи и ги проследявам нагоре — въжетата стигат до езиците на най-големите камбани, които съм виждал през живота си, двете най-големи са закачени на един общ къс дърво, гигантски са, големи като стая, в която можеш да живееш, а край тях в стените са пробити заоблени като арки отвори, за да се чува звънът из целия град.

Подскачам, когато господин Колинс затръшва вратата и я заключва с остро щрак-щрак — звук, който не навява никакви мисли за евентуално бягство.

Изправям се, облягам се на стената и стоя така, докато дишането ми се успокои.

Затварям очи.

Аз съм Тод Хюит , мисля си. Син съм на Килиън Бойд и Бен Мур. Тринайсетият ми рожден ден е след четиринайсет дни, но аз вече съм мъж.

Аз съм Тод Хюит и съм мъж.

(мъж, който издаде името й на Кмета)

— Прости ми — прошепвам. — Прости ми.

След малко отварям очи и се оглеждам наоколо. Из цялата стая на нивото на очите са пробити малки правоъгълни отвори, по три на всяка стена, а прашната светлина на залязващото слънце нахлува през тях.

Отивам до най-близкия отвор и поглеждам. Намирам се на върха на камбанарията на катедралата, очевидно съм много високо, отворът гледа напред, към площада, на който стъпих първо, когато влязох в града — това се случи едва тази сутрин, но в момента ми се струва, че е било в някакъв друг живот. Вече се смрачава, така че допускам, че съм бил известно време в безсъзнание, преди Кметът да ме свести — време, през което той е можел да й стори всичко, можел е да…

(млъквайте, просто млъквайте)

Оглеждам площада отвисоко. Все така пуст, все още цари пълната тишина на града, тишината на град без Шум, на град, който чака армията да дойде и да го завладее.

Град, който дори не е се опитал да се бори.

Кметът е застанал на прага им и те веднага са му поднесли всичко без никаква съпротива. Понякога слухът за армия е почти толкова ефективен, колкото и самата армия , каза ми Кметът и май думите му излизат верни, а?

През цялото време ние тичахме насам с всички сили, не мислехме какъв точно ще се окаже Хейвън, когато стигнем до него, не изричахме нищо на глас, но все се надявахме, че тук ще бъдем в безопасност, че тук ще бъде раят.