Патрик Нес: Часът на чудовището

И тогава го чу. Чу онова, което всъщност го беше събудило.

Някой го викаше по име.

Конър.

Заля го паника и стомахът му се сви. Нима то го беше последвало? Нима някак си беше прекрачило вън от кошмара и…

— Не ставай глупав — рече си Конър сам. — Твърде голям си за чудовища.

Точно така. Преди месец беше станал на тринайсет години. Чудовищата бяха за бебетата. Чудовищата бяха за онези, които си подмокряха леглото нощем. Чудовищата бяха за…

Конър.

Ето пак. Конър преглътна. Октомври беше необичайно топъл и прозорецът на стаята беше отворен. Може би ветрецът полюляваше завесите и те шумоляха като…

Конър.

Хубаво де, не е ветрецът. Определено чуваше глас, непознат глас. Със сигурност не беше гласът на майка му. Въобще не беше женски глас и за един смахнат миг Конър се зачуди дали татко му не е пристигнал тайно от Америка, за да го изненада, самолетът е кацнал твърде късно, той не е можел да звънне предварително и е решил направо да…

Конър.

Не. Не беше татко му. В този глас звънтеше една струна, една чудовищна струна, дива и хищна.

Тогава отвън долетя остро скърцане на дърво, сякаш нещо огромно крачеше по дъсчен под.

Конър не искаше да поглежда навън. Но в същото време една част от него повече от всичко на света желаеше да надникне и да види какво приближава.

Вече напълно буден, той избута завивките, стана от леглото и отиде до прозореца. Под бледата лунна светлина ясно видя черковната камбанария горе на малкото хълмче зад къщата, хълмчето, край което извиваха железопътните релси — две стоманени ленти, грейнали матово в нощта. Луната осветяваше и гробището до черквата, осеяно с надгробни камъни със заличени от времето надписи.

Конър виждаше и грамадното тисово дърво, което се извисяваше в средата на гробището: толкова старо, че изглеждате направено от същите камъни, от които беше изградена черквата. Момчето знаеше, че дървото е тис, защото майка му му беше казала това. Беше му го казала два пъти — веднъж, когато беше още малък, за да го предупреди да не яде отровните плодчета от клоните му, и втори път миналата година, по времето, когато започна да се застоява неподвижна, взряна през кухненския прозорец с особено изражение на лицето. Загледаше ли се навън така, тя тихо казваше: „Това там е тис, нали знаеш“.

Тогава момчето отново чу името си.

Конър.

Сякаш някой го прошепна едновременно в двете му уши.

— Какво? — изрече Конър с разтуптяно сърце, внезапно изпълнен с нетърпение онова, което наближава, да се случи колкото се може по-скоро.

Облак премина пред луната, пейзажът потъна в мрак, вятърът с фучене се спусна по хълма и нахлу в стаята, издувайки завесите. Конър отново чу скърцане и пукот на дърво, което стенеше като живо, ръмжеше, сякаш гладният стомах на света настояваше да бъде нахранен.

И после облакът отмина и луната отново огря.

Огря тисовото дърво.

Сега то се издигаше насред задния двор на Конъровия дом.

Чудовище.

Пред погледа на Конър най-високите клонки на тиса се събраха плътно, образувайки едно грамадно и ужасно лице, с трептене очертаха уста, нос и дори очи, които се взряха в момчето. Други клони се заусукваха и със скърцане и стенания се източиха в две дълги ръце и втори крак, който се отпусна надолу и стъпи до основния дънер. Останалата част от дървото образува тяло, изправено около жилест гръбнак, тънките, подобни на иглички листенца, трепкаха на вятъра, като че покрили чудовището със зелена козина, която се движеше и повдигаше равномерно, сякаш под нея се криеха мускули и бели дробове.

Дървото беше по-високо от прозореца на Конър, но когато се преобрази, то сякаш се разшири още, отля се в огромна фигура, във фигура силна, могъща . Чудовището не сваляше очи от Конър и момчето чуваше шумния, подобен на вятър дъх, който излизаше от устата му. То подпря огромните си ръце от двете страни на прозореца и приведе глава, докато гигантските му очи не изпълниха цялата рамка, приковали Конър на място. Къщата на момчето простена леко, когато пое тежестта на създанието.

И тогава чудовището заговори.

— Конър О’Мали — рече то и с мощен порив на горещия му, наситен с миризма на гнили листа дъх нахлу през прозореца и отметна назад косата на Конър. Гласът на чудовището прогърмя, нисък, силен и дрезгав, дълбоките му вибрации отекнаха в гърдите на момчето.

— Дойдох за теб, Конър О’Мали — каза чудовището и блъсна къщата, картините по стените в стаята на Конър се разлюляха, книги, електронни джаджи и една стара плюшена играчка-носорог паднаха на пода.