Патрик Нес: Часът на чудовището

— Те започнаха, госпожице — рече Лили, оправдавайки се неволно.

— Не искам да слушам — отсече госпожица Куон. — Добре ли си, Съливан?

Съли хвърли кос поглед на Лили и по лицето му се изписа гримаса на най-силна болка.

— Не знам, госпожице — измрънка той. — Може би трябва да се прибера у дома.

— Я не ми се глези! — отвърна госпожица Куон. — Лилиан, в кабинета ми.

— Но, госпожице, те…

— Незабавно , Лилиан.

— Те се подиграваха с майката на Конър!

Тези думи накараха всички отново да застинат неподвижно, а изпепеляващото слънце във вътрешностите на Конър пламна още по-страшно, готово да го погълне жив.

(… а в съзнанието му проблесна късче от кошмара, виещият вятър, изгарящият мрак…)

Той го изтика назад, дълбоко назад.

— Вярно ли е това, Конър? — попита госпожица Куон, а лицето ѝ беше сериозно като на погребение.

От кръвта в устата на Конър му се повдигна. Той обърна очи към Хари и приятелчетата му. Съди изглеждаше притеснен, но Хари просто гледаше Конър в отговор, съвършено спокоен, сякаш му беше искрено любопитно как ще отговори Конър на зададения въпрос.

— Не, госпожице, не е вярно — отвърна Конър и преглътна кръвта. — Просто паднах. Те ми помагаха да стана.

На лицето на Лили рязко се изписаха огорчение и изненада. Тя отвори уста, но не издаде и звук.

— Връщайте се в клас — каза госпожица Куон. — Ти не, Лилиан.

Докато госпожица Куон я влачеше подире си, Лили няколко пъти се извръщаше, за да погледне Конър, но Конър ѝ обърна гръб.

Очите му срещнаха Хари, който протегна ръка и му подаде изпуснатата раница.

— Браво, О’Мали — рече Хари.

Конър не отвърна, дръпна грубо раницата и влезе в училището.

Истории , мислеше с ужас Конър, докато крачеше към вкъщи.

Училищната каторга беше свършила за днес, беше оцелял още един ден. До края на часовете се беше старал всячески да избягва Хари и другите, макар че те бяха достатъчно благоразумни да не му причинят втори „инцидент“ толкова скоро, при положение, че сутринта се бяха разминали на косъм с наказанието на госпожица Куон. Беше избягвал и Лили, която се беше върнала в час със зачервени и подути очи, а презрението блестеше в погледа ѝ като стоманен шип. Когато удари последният звънец, Конър побягна с всички сили, чувствайки как непоносимото бреме на училището, на Хари и Лили се свлича от плещите му, докато нозете му оставяха улица след улица между него и училищния ад.

Истории , помисли отново.

„ Вашите истории“, беше казала госпожа Марл в часа по английски. „Не си мислете, че сте живели твърде кратко, за да имате хубави истории за разказване“.

Животопис — така беше нарекла учителката това домашно задание, в което всеки трябваше да пише за самия себе си. Да разкаже, каквото поиска: за родословното си дърво, за места, на които е живял, за ваканционни пътувания и хубави спомени.

За важните неща, които са му се случили.

Конър прехвърли раницата на другото си рамо. Сещаше се за едно-две важни неща от собствения си живот. За нито едно от тях не искаше да пише. Баща му ги напуска. Котката излиза на разходка един ден и не се връща повече.

Онзи следобед, в който майка му му каза, че трябва да проведат един малък разговор.

Конър се намръщи и продължи да крачи.

Тогава си спомни и деня преди разговора. Майка му го заведе в любимия му индийски ресторант и го остави да яде толкова къри, колкото му душа иска. А после се разсмя, каза: „Защо не, мътните да го вземат?“ и поръча и за себе си две порции. Започнаха да пръцкат още преди да стигнат до колата. Докато пътуваха към къщи, не можеха да кажат и думица — толкова силно се смееха и пръцкаха.

Конър се усмихна на спомена. Защото всъщност, когато излязоха от ресторанта, не се прибраха направо вкъщи, макар че на следващия ден Конър беше на училище. Онази вечер беше изненада и след вечерята отидоха на кино и гледаха един филм, който Конър беше гледал вече четири пъти, а майка му намираше за ужасно противен. Въпреки това седнаха в киносалона, не спряха да се кикотят през цялото време и погълнаха кофи пуканки и кока-кола.

Конър не беше глупав. Когато на следващия ден проведоха „малкия разговор“, той разбра какво беше сторила майка му предната вечер и защо го беше сторила. Осъзнаването обаче не можеше да изличи спомена за това колко весело им беше. Колко силно се бяха смели. Как всичко им се беше струвало възможно. Как, ако точно в онзи момент им се беше случило нещо много хубаво, те нямаше да се изненадат, защото щяха да знаят, че така и трябва да бъде.