Патрик Нес - Часът на чудовището

Конър сложи нова хапка овесени ядки в устата си, умишлено избягвайки да гледа кофата за боклук, където беше натикал найлоновата торба, пълна с тисовите листенца, които беше измел от стаята рано-рано сутринта.

Нощта е била ветровита. Явно вятърът е навял листенцата през отворения прозорец.

Явно.

Момчето довърши овесените ядки и препечените филийки, допи си сока, после изплакна съдовете и ги подреди в миялната машина. Оставаха му още двайсет минути преди да стане време да тръгне към училище. Реши да изхвърли кофата за боклук — за по-сигурно — изнесе я и я изсипа в контейнера вън пред къщата. След като бездруго се беше заел да домакинства, изнесе и торбите за разделно събиране на отпадъците и ги изхвърли в съответните кофи. После зареди пералнята с чаршафи и я пусна, за да може да ги простре след училище.

Върна се в кухнята и погледна часовника. Още десет минути до тръгване.

Все още нито следа от…

— Конър? — чу се от горната площадка.

Момчето издиша дълбоко, макар че въобще не беше осъзнал, че е затаил дъх.

— Закуси ли? — попита майка му и се облегна на касата на кухненската врата.

— Да, мамо — отвърна Конър и вдигна раницата си от пода.

— Сигурен ли си?

— Да , мамо.

Тя го загледа със съмнение. Конър извъртя очи.

— Препечени филийки, овесени ядки и сок — рече. — Съдовете сложих в миялната.

— И си изнесъл боклука — отвърна тихо майка му, оглеждайки чистата кухия, която момчето беше оставило след себе си.

— И чаршафите се перат — каза Конър.

— Ти си добро момче — каза майка му и зад усмивката ѝ Конър долови тъгата в гласа ѝ. — Извинявай, че ставам толкова късно.

— Няма нищо.

— Просто това е от новото…

— Няма нищо — повтори Конър.

Майка му замълча, но усмивката не слезе от устните ѝ. Още не беше сложила шала на главата си тази сутрин и на утринната светлина голият ѝ скалп изглеждаше толкова мек, толкова нежен, точно като главичката на новородено. Конър усещаше болка в стомаха само като го гледаше.

— Какъв беше този шум нощес? — попита майка му.

Конър замръзна.

— Кога?

— Малко след полунощ трябва да е било — продължи майка му и се засуети около печката, за да кипне вода. — Първо помислих, че сънувам, но после вече бях сигурна, че чувам твоя глас.

— Може би съм говорил насън — небрежно отвърна Конър.

— Сигурно — прозя се майка му. Ръката ѝ свали една от големите чаши за чай, окачени над хладилника. — Забравих да ти кажа — продължи с бодър тон. — Баба ти пристига утре.

Раменете на Конър увиснаха.

— О, мамо …

— Знам — отвърна тя, — но така няма да се налага да си приготвяш закуската сам всяка сутрин.

— Всяка сутрин? — ахна Конър. — Колко време смята да остане тя тука?

— Конър…

— Хич не ни е притрябвала…

— Знаеш колко ми е зле на този етап от лечението, Конър…

— Досега се справяхме отлично…

— Конър — сряза го майка му толкова остро, че гласът ѝ стресна и двамата. Настъпи продължително мълчание. После тя отново се усмихна и видът ѝ беше наистина много, много уморен.

— Ще се опитам да направя така, че тя да остане възможно най-малко, става ли? — каза. — Знам, че не обичаш да ѝ отстъпваш стаята си и съжалявам за това. Не бих я молила да дойде, ако нямах нужда от нея, нали разбираш?

Всеки път, когато баба му идваше на гости, Конър спеше на дивана. Но не в това беше проблемът. Момчето не обичаше начина, по който тя му говореше , сякаш той беше неблагонадежден служител, когото шефовете проверяват, за да преценят дали да го оставят на работа. Служител, който определено няма да издържи проверката. Освен това, той и майка му винаги се бяха справяли досега, само двамата, независимо колко зле се чувстваше тя след лечението, но в края на краищата нали то беше цената, която майка му плащаше, за да оздравее, защо сега…

— Само за няколко дни — рече майка му, сякаш прочела мислите му. — Няма да се тревожиш, нали?

Конър не отговори. Зачопли ципа на раницата и се помъчи да мисли за нещо друго. А после си спомни торбата с тисовите листенца, която беше набутал в боклука.

Може би идеята баба му да спи в неговата стая съвсем не беше чак толкова лоша.

— Ето я любимата ми усмивка — рече майка му и посегна към електрическата кана, която се изключи сама с леко цъкване. А после добави с престорен ужас: — Тя смята да ми донесе някои от старите си перуки , представяш ли си? — После прокара длан по голата си глава. — Ще приличам на зомбито на Маргарет Тачър.