Патрик Нес: Часът на чудовището

„Чудовище“, помисли си Конър. „Истинско, живо чудовище.“ Живо, като него самия. Не в съня му, а застанало тук, пред прозореца.

Дошло е за него.

Но Конър не побягна.

Всъщност установи, че дори не се страхува.

Единственото, което чувстваше в момента, единственото, което усещаше, докато създанието му се разкриваше, беше остро разочарование.

Защото това не беше чудовището, което Конър очакваше.

— Ела ме хвани тогава — каза момчето.

Възцари се странна тишина.

— Какво каза? — попита чудовището.

Конър скръсти ръце.

— Казах: „Ела ме хвани тогава“.

Чудовището помълча за миг неподвижно, после изрева и блъсна къщата с двата си юмрука. Таванът в стаята на Конър хлътна под силата на удара, по стените плъзнаха пукнатини. Вихър нахлу през прозореца, въздухът затрепери от гневните викове на създанието.

— Викай колкото си искаш — повиши глас Конър и сви рамене. — И по-лошо съм виждал.

Чудовището изрева още по-силно, едната му ръка се заби в прозореца, наоколо се разхвърчаха парчета стъкло, дърво от рамката и изкъртени тухли. Гигантската длан от усукани клони сграбчи Конър и го вдигна от пода. Измъкна го навън в мрака на нощта, издигна го високо над задния двор, поднесе го нагоре към лунния диск, стискайки ребрата му толкова силно, че момчето не можеше да си поеме дъх. Конър ясно виждаше кривите зъби от възлести чворове, изпълнили отворената уста на чудовището и усещаше повея на горещия му дъх.

Тогава чудовището отново застина.

— Ти наистина не се боиш, нали?

— Не — отвърна Конър. — Не и от теб, във всеки случай.

Чудовището присви очи.

— Ще се побоиш от мен — изрече то. — Преди да дойде краят.

Последното, което Конър си спомняше, беше грамадната ревяща паст на чудовището, зинала, за да го погълне жив.

— Мамо? — тихо повика Конър и пристъпи в кухнята. Знаеше, че майка му я няма там — станеше ли, първата ѝ работа беше да включи електрическата кана, а сега шум от вряща вода не се чуваше — но напоследък момчето се хващаше, че я вика всеки път, когато влизаше в някоя стая вкъщи. Боеше се да не я стресне, ако случайно е задрямала на някое необичайно място, където я е притиснала неочакваната умора.

Но майка му не беше в кухнята. Това означаваше, че навярно е все още в леглото в спалнята си на горния етаж. А това пък означаваше, че Конър трябва сам да си приготви закуската — нещо, с което вече беше свикнал. Самичък. Хубаво. Даже много добре , особено тази сутрин.

Момчето бързо отиде до кофата за боклук и набута почти на дъното ѝ найлоновата торба, която държеше, като я поприкри с други отпадъци, за да не се вижда.

— Така — рече Конър на празното пространство и остана за секунда прав, дишайки дълбоко. После кимна сам на себе си и допълни: — Закуска.

Малко хляб в тостера, малко овесени ядки в купичката, малко сок в чашата и след миг момчето вече седеше на масата и се хранеше. Хлябът и овесените ядки на майка му стояха отделно — тя ги купуваше от някакъв магазин за здравословни храни и Конър беше много благодарен, че не трябва да яде с тях. Вкусът им беше точно толкова злочест, колкото и видът им.

Момчето вдигна очи към часовника. Оставаха му още двадесет и пет минути. Закусваше, облечен с училищната униформа, раницата му с учебниците беше приготвена за деня и го чакаше до входната врата. Беше се приготвил съвсем сам.

Седеше на масата с гръб към кухненския прозорец, онзи над мивката, който гледаше към малкия заден двор, към железопътните релси и към хълма с черквата и гробището зад тях.

И към тисовото дърво.

Конър пъхна в уста поредната хапка овесени ядки. Звукът от дъвченето му беше единственият шум в притихналата къща.

Трябва да е било сън. Какво друго би могло да бъде?

Когато беше отворил очи тази сутрин, Конър първо беше погледнал към прозореца. Разбира се, той си стоеше на мястото непокътнат, съвсем здрав, в стената не зееше разбита дупка към задния двор. Естествено , че не, няма да зее. Само бебе би могло да си помисли, че нощната случка е станала в действителност. Само бебе би могло да повярва, че едно дърво — представете си само, дърво ! — е слязло самичко от хълма и се нахвърлило върху къщата.

Конър се беше засмял тихичко на тази мисъл, на това колко е глупава тя всъщност и после беше станал от леглото.

Под краката му се беше разнесло хрущене.

Всеки квадратен сантиметър от пода на стаята му беше плътно покрит с къси, заострени тисови листенца.