Мэтью Квирк: Директивата

Полицията затягаше обръча. Чувствах как кръвта му засъхва и стяга като люспи кожата ми. За всички аз бях стрелецът. Знаех, че трябва да вдигна ръце, да се предам и да поверя живота си на представителите на законите, които се бях заклел да спазвам и които бяха разделили семейството ми.

Или можех да се предам на убийците. Те чакаха в черния автомобил до мен — единственият ми път за бягство. Задната врата се отвори. Бях невинен, но бях видял достатъчно и знаех, че истината вече няма значение.

Към мен се протегна ръка.

Единственият изход беше да затъна още повече.

Качих се в колата.

Четири дни по-рано

Никога не залагай в играта на друг. Това е елементарно правило, което научих от баща си. Тогава какви ги вършех, докато вървях по уличка в Манхатън и стисках деветстотинте долара в джоба си, отправяйки се към банда измамници, които играеха „Познай картата“ и които днес, изглежда, бяха решили да разнообразят наръгванията с нож с карти.

Нямах представа. Но ако разсъждавах трезво, вероятно щях да се досетя, че това има нещо общо с осемте часа, които бях прекарал онзи ден, съзерцавайки шарките на порцелана, избран от моята годеница и бъдещата ми баба.

В луксозния универсален магазин „Бергдорф Гудман“ има малка атракция, която наричат „Апартамент за сгодени“, където продавач с костюм от три части и върволица от добре поддържани жени ти демонстрират луксозни стоки, докато накрая гарафа за хиляда и петстотин долара започне да ти се струва приемлива.

Бабата, Ванеса, беше дошла за подготовката на сватбата, тъй като майката на Ани бе починала преди много години. Продавачът говореше с акцент и ни показа всеки възможен вариант на подноси, ножове, вилици, чинии, чаени чаши и купи.

Ани не държеше много на материалните неща — никога не й се беше налагало, но видях, че баба й я обработва с тежестта на фамилното име Кларк и семейните очаквания.

Четирите часа станаха пет. Това беше втората ни спирка за деня.

— Майк? — попита Ани и двете с баба й се втренчиха в мен. Продавачът и харемът му се мръщеха зад тях като съдебни заседатели. Бях се разсеял. — Чу ли ме? Чаша и чинийка с плоско дъно или със столче?

— Ами, предпочитам нещо семпло — отвърнах.

Ванеса ми отправи усмивка, която не докосна очите й, и каза:

— Разбира се. Не мислиш ли, че това е малко по-изискано или може би… по-елегантно?

Ани ме погледна. Бих сторил всичко, за да я направя щастлива, но след четири дни на обикаляне в Ню Йорк по суперскъпи магазини енергията ми се изчерпваше.

— Именно — съгласих се.

Ани изглеждаше разтревожена, а Ванеса — ядосана.

— Е, кое да бъде? — попита баба й. — Това беше въпрос.

Преди две години бащата на Ани беше изпратил немски овчарки да ме убият, но сега започваше да ми се струва добряк в сравнение с Ванеса.

Ани отмести поглед от баба си и го насочи към мен.

— Майк?

Аржентинецът завъртя на китката си ръчния си часовник. Ванеса опъна като гарота луксозна кърпа за хранене. Очите ми бяха толкова пресъхнали от безкрайното взиране и яркия блясък на лампите в универсалните магазини, че клепачите ми боцкаха, когато ги затворех.

Все повече ме привличаше идеята да замахна с ръка и да съборя всичко от масата, но това вероятно нямаше да бъде най-добрият ми ход.

Изцъках с език.

— Съжалявам — рекох. — Бихте ли ме извинили? Току-що се сетих, че счетоводителят ми трябва да се обади към края на работното време.

Беше лъжа, но подейства. Ако за семейството на Ани имаше нещо свято, това бяха парите. Това ме избави.

Отправих се бързо към изходите. Аржентинецът ми махна с ръка да се върна. Може би имаха стая за спешно възстановяване с масаж на очите и специална програма за изтощени годеници, но аз се нуждаех от въздух и от улиците.

Бях съзрял играчите на „Познай картата“ с периферното си зрение, докато отивахме в „Бергдорф“. Бяха в странична уличка, отрупана с боклуци, някъде на половината разстояние от мраморните изложбени зали на Пето Авеню и търговския център за средни американци, в какъвто се беше превърнал Таймс Скуеър.

Проправяйки си път по многолюдните тротоари, аз видях измамниците в действие срещу туристите. Един джебчия работеше усърдно сред тълпата, насъбрала се около китаец, който скицираше портрети. На отсрещната страна няколко кандидат рапъри примамваха минувачи, написваха имената си на компактдискове от десет долара и после използваха неприкрити заплахи, за да завършат продажбата. Шумът и мошеничествата на улицата ми се отразиха добре след часовете на принудителни обноски и въздуха, затоплян от климатици.