Мэтью Квирк: Директивата

Тази вечер беше специална. Нуждаех се от кум за сватбата. Отново допусках миналото в живота си, колкото и неприятен вкус да имаше. Баща ми отдавна ме караше да се свържа с Джак. Твърдеше, че се е поправил. Преди години аз отрязах големия си брат, единственият ми брат, предишният ми герой. Колкото и да го заслужаваше, отчуждението разби сърцето ми. Бях грешил дълбоко за греховете на баща ми, затова може би и Джак заслужаваше втори шанс.

Той ми липсваше. Никой не го познаваше така добре като мен. Въпреки всичките си недостатъци Джак се беше грижил за мен, когато баща ми отиде в затвора. С Ани имахме страхотни приятели, но в миналото ми имаше време, за което не можех да говоря с тях. Нуждаех се от човек, пред когото мога да се отпусна и да се шегувам за отминалите дни. Трябваше да изпускам парата, без да правя глупости като например играта на измама „Познай картата“ в Ню Йорк. Все още имах охлузване на гръдния си кош. Щом хора като Лорънс Кларк използваха миналото ми срещу мен, защо да си правя труда да го крия? Сега Джак се беше върнал в града. Можех да използвам сватбата, за да се съберем всичките отново. След Ню Йорк му се обадих да се срещнем и след няколко неловки съобщения и обаждания решихме да вечеряме заедно.

Когато потърсих адреса му близо до парка „Тахома“, досами границата с Дистрикт, картата в „Гугъл“ показа празно място и някаква жена, която бута количка, пълна с боклуци. Докато се приближавах към дома му, минах покрай автомобилен сервиз, заложни къщи и църква. Това беше всичко, което си бях представял за срещата ни. Беше грешка. Джак сигурно все още се занимаваше с измами. Въпреки че бях взел правилното решение какво да занеса за вечерята.

Завих зад ъгъла. След няколко пресечки кварталът се промени. Магазините за алкохол се превърнаха във винопродавници, автомобилите станаха по-скъпи и после се озовах пред редица нови градски къщи, „Започвайки през 60-те“, както обясняваше един плакат.

Снимката на пустеещия парцел сигурно беше стара, отпреди да започне застрояването. И вехтошарката отдавна я нямаше. Сега беше заменена от млада майка с клин за йога, която буташе двойна количка за близнаци с размера на машина за почистване на ледени пързалки.

Джак живееше на номер 108 — триетажна къща на ъгъла, най-хубавото място в квартала. Докато се качвах по стъпалата, аз се запитах как брат ми се е сдобил с този недвижим имот. Красивата леха с невени отпред ме изнерви много повече за заниманията на Джак, отколкото ако го бях намерил да живее на пустеещ парцел.

Натиснах звънеца.

Трийсетина секунди по-късно вратата отвори мъж, когото едва познах. Кестенявата му коса беше подстригана късо, леко прошарена на слепоочията. Той се усмихна, показвайки хлътнали бузи и челюст на всеотдаен бегач. Беше със спортен елек, памучен панталон и нови тъмносиви обувки „Ню Баланс“ за сто и трийсет долара. Това не беше братът, когото познавах. Стилът на Джак беше всичко да е за еднократна употреба. Този човек изглеждаше непретенциозен, достоен и заможен.

— Не трябваше да носиш нищо — каза той, взе торбата с алкохола и ме поведе към трапезарията. — Но благодаря.

От кухнята се носеше приятен аромат. Помещението беше обзаведено с модерни кулинарни играчки — ръчно изработени ножове, настолен миксер и половин дузина различни керамични тенджери и тигани. Провървя ми, че бях изкарал бърз курс по подозрително прахосване на пари в „Бергдорф“.

— Радвам се, че дойде — продължи Джак. — Все се каня да опитам тази тайландска рецепта за „пад тай“, но досега нямах основателен повод.

На плота имаше изрезка от „Таймс“. Погледнах през прозореца към алеята за коли и видях сиво „Ауди А6“. Автомобил за корпоративен адвокат. Джак винаги бе предпочитал големи американски коли. Когато бяхме по-млади, той две години ремонтира сам едно „ферари GTO “ от 1969 година. Имах чувството, че сглобихме проклетата кола от части, откраднати от гробища за коли, докато прескачахме огради и бягахме от ротвайлери.

Обърнах се към кухнята и видях, че Джак се мръщи на бирите и пластмасовата бутилка бърбън, които бях донесъл.

— Искаш ли са ти налея от това? — попита той. — Беше извадил кристална чаша за бира от бюфета и неумело прикриваше отвращението си.

— Пиеш ли?

— Вече не пия много. Но ти си налей.

— Извинявай. Ако се възстановяваш, мога да ги изхвърля. Беше шега.

— Не. Не съм се отказал. Само не пия през седмицата. Много съм зает. Не се възстановявам бързо като по-рано.