Мэтью Квирк - Директивата

Имах едно предимство, когато се стигнеше да разбера намеренията на Джак. Бях прекарал по-голямата част от младостта си да се влача след него, да подслушвам и да го шпионирам, затова познавах навиците му на криене. Как иначе щях да съм зареден през пубертета с мощни фойерверки и стари списания „Плейбой“? Проверих под матрака му в спалнята, предимно заради старите времена, и не намерих нищо.

Почуках по стените на дрешника. Нямаше тайни панели. Оставаше тоалетката, която беше от солиден дъб и много тежка, но аз успях да я отместя четирийсет-петдесет сантиметра от стената, без да вдигам много шум. В гимназията Джак беше използвал дупка, пробита в гипсокартона зад тоалетната му, за да крие контрабандна стока. Слагаше нещата във вързоп, завързваше го с връв и го спускаше в пространството между стените, а после залепяше с тиксо връвта до дупката. В жилищната сграда, в която израснахме, вероятно все още има пет-шест пакета мощни пиратки, затворени между стените.

Сегашното му скривалище беше по-луксозно. Зад тоалетката имаше секция от гипсокартон, която се отваряше и разкриваше два сейфа от висока класа, които се отваряха с биометрични данни. Горният имаше пепелявосива врата, широка метър и двайсет и висока шейсет сантиметра. Тези размери обикновено означаваха, че вътре са скрити оръжия. Сейфът беше голям. Джак можеше да е скрил цял арсенал там. Но нямаше как да ги отворя в момента.

Докато претърсвах стаята, аз поддържах въображаемия разговор за сватбата, който използвах като прикритие.

— Разбира се. Какъвто цвят столове искаш…

Това беше добро съпоставяне, докато оглеждах опасностите, които Джак криеше в уютния си дом. Долният сейф беше по-малък, с петдесетсантиметрова квадратна врата, с комбинация на ключалката и презаключващи се болтове. Вероятно струваше хиляда и двеста долара. От опит знаех, че човек не си купува такъв сейф, за да съхранява свидетелството си за раждане. Това обикновено означава много бижута, пари или наркотици. Или може би Джак беше маниак по сигурността. Бяхме израснали около достатъчно много крадци и навиците им се бяха запечатали в съзнанието ни.

Успях да преместя тоалетката на мястото й, а после се върнах в дрешника и започнах да проверявам коланите на Джак. Като тийнейджър той носеше двайсет и два милиметров пистолет „Рейвън Армс“, една от класиките за съботните вечери. Използваше го предимно да стреля по кутии от бира, но понякога го опираше под брадичката на някого, ако играта загрубееше. Винаги го носеше затъкнат в колана си отдясно, затова знаех какво търся.

Дрешникът поддържаше същата история като останалата част от къщата. Вътре бяха окачени половин дузина скъпи костюма — „Дзеня“, „Брукс Брадърс“ и така нататък. По-широките колани, които се носят с джинси, бяха около пет сантиметра по-къси от тънките, които се носят с костюм. И върху повечето от тънките колани намерих онова, което търсех, на петнайсетина сантиметра вдясно от катарамата — очертания, отпечатани в кожата, от кобур на пистолет с голям калибър, може би четирийсети. Джак се беше придвижил към по-мощни оръжия и каквото и да работеше, това означаваше, че трябва да носи хубав костюм върху скрит пистолет. Със сигурност не търсеше имена на инвеститори в уебсайта за публични досиета „Акюринт“, за да види дали издават фалшиви чекове.

Чух, че долу звъни телефон. Прерових чекмеджетата на бюрото, които бяха пълни с обичайните канцеларски материали, докато намерих черна карта с размерите на обикновена кредитна карта, но три пъти по-дебела, с медни контактни плоскости отдолу и четири гладки като стъкло правоъгълника отпред.

Беше електронна, но нямах представа какво се прави с нея. Докато я обръщах, неволно натиснах единия правоъгълник с палеца си. В картата започна да проблясва екранче, осветявайки тъмната стая в червено в сложна схема.

След миг спря и докато се опитвах да разбера какво съм направил, екранът на лаптопа на Джак примига в подобна схема от бели проблясъци. Появи си някаква команда, изписа се код и после в средата излезе съобщение: „Отпечатъкът не е разпознат.“

Застанах пред компютъра и започнах да се потя. Не исках да има запис, че ровя там. Секунда по-късно блесна светлина до вградената уебкамера и на екрана се появи лицето ми.

Компютърът изпиука силно три пъти.

На екрана се изписа: „Сканиране… Идентификацията неуспешна.“

„Моля, изчакайте, докато се свържем с представител.“

Сърцето ми заблъска в гърдите. Пуснах картата в чекмеджето и го затворих.