Мэтью Квирк - Директивата

— Чудесно — отвърнах и огледах първия етаж — мраморни плотове, прибори от неръждаема стомана, нов телевизор с плосък екран. — Постоянна работа ли имаш? В някой цех?

— Не — ухили се брат ми, сякаш се шегувах. — Редовна, от девет до пет. Всъщност по-скоро до осем. Знаеш как е. Нищо вълнуващо.

— Браво на теб. И какво работиш?

— Съветник по сигурността. Такива неща.

Това беше любопитна професия за Джак. Едно време, ако искаш да управляваш рискове, първото правило беше да не позволяваш на човек като него да пристъпи прага на дома ти.

— Сериозно? — Не успях да прикрия изненадата си.

Джак се усмихна.

— Знам за какво намекваш, Майк. Лисицата и кокошарника. Но сега съм напълно чист и част от миналото ми… — Той потърси подходяща дума. — Опитът ми се оказа доста полезен. Върша куриерска работа, договори за правораздаването, разследвания, връзки с информатори. Чувствам се удобно в този свят. Въпреки че през повечето време прекарвам дните си, като седя пред компютър и проверявам разни неща.

— За кого работиш? — попитах. Знаех няколко имена в този бизнес.

— Имам собствена фирма. Еднолична фирма, за да избегна големи данъци. — Той извади от хладилника бутилка от зелено стъкло с минерална вода.

— И за кого работи фирмата?

— Не мога да ти кажа, Майк. Няма да повярваш колко много декларации за поверителност трябваше да подпиша. Вероятно знаеш как е, нали?

— Да — отвърнах. Исках да кажа, че това са глупости, но Джак, изглежда, се чувстваше напълно в свои води в това местообитание. Щом аз бях станал порядъчен, защо да не можеше да го направи и той? Боже! Това беше нещо като предателство. Джак Форд, един от най-големите измамници на всички времена, най-после беше станал честен.

— Татко ми каза, че сега ти работиш сам — рече Джак.

— Да. Имам собствена фирма.

— Ако се нуждаеш от работа или помощ, обади ми се. Не съм забравил колко пъти си ме измъквал. Дължа ти много, Майк. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.

Думите му прозвучаха като благотворителност и това ме вбеси, но сдържах гнева си. За мен Джак знаеше само, че пия малцов алкохол и евтино уиски и че пътувам с градския транспорт. За някого, който не познаваше света, от който бях дошъл, учейки се на коляното на най-могъщия мошеник в окръг Колумбия, идеята, че един трийсетгодишен човек има хубав малък политически магазин, където единствената му работа е да дърпа конците, звучеше доста пресилено. Джак не ме беше виждал, откакто бях наивен новак, наскоро арестуван и едва избегнал затвора. Господи. Джак може би мислеше, че съм дошъл да го изръся с някой долар.

— Благодаря. Всичко ми е наред.

— Ами момичето? Ани? Струва ми се изумителна от онова, което ми разказа татко. Къде се сгодихте?

— В Тоскана.

Той подсвирна.

— Това беше най-малкото, което можех да направя — обясних. — Тя е невероятна. Жизнерадостна и напориста. Много умна. Не ми позволява да върша глупости. Кара ме да се чувствам много по-добър. Луд съм по нея. Затова не се бъркай, когато става дума за романтични неща.

— Много се радвам за теб, Майк. — Той ме погледна, сякаш говореше сериозно, а после се обърна и провери рецептата. Беше наредил дузина подправки в малки стъклени купички.

Масата в трапезарията беше сложена за двама в двата срещуположни края. Под всяка чиния имаше нагревател. Приличаше на подредба в ресторант за изтънчени ястия, с изключение на кутията „Стийл Ризърв“ до моята чаша за вино. Не исках да я прахосвам, затова отворих бирата и налях в нея малко „Олд Кроу“.

— За братята — казах и вдигнах питието си.

Джак погледна с отвращение минералната вода и рече:

— Всъщност налей ми от онова.

— Сигурен ли си?

— Да. Не може да е толкова лошо, колкото си го спомням.

Приготвих му питие и го плъзнах към него. Вдигнахме кутиите и отпихме. Той затвори очи и уста и направи гримаса.

— Господи! По-лошо е — хлъцна и се удари с юмрук по гърдите. И двамата се засмяхме. Зарадвах се, че се чувстваме толкова приятелски настроени един към друг. Това щеше да ми даде възможност да се промъкна зад гърба му, преди той да се промъкне зад моя. Доверявай се, но проверявай. Беше време за разузнаване.

Бях прегледал рецептата на Джак и последните петнайсет минути изглеждаха по-сложни от смяна на митрална клапа. Сега беше шансът ми. Когато брат ми започна да пържи фъстъци, аз натиснах бутона за контрол на звука на телефона си и го пуснах на вибрация. Телефонът забръмча в джоба ми. Извадих го и се извиних на Джак. Наведен над тигана, той едва забеляза. Отговорих с: „Здравей, миличка“ и се отправих нагоре по стълбите, за да говоря.