Мэтью Квирк: Директивата

— Аз съм, мила. Извинявай, че те изненадах.

Тя подпря бухалката на шкафа, протегна ръце и ме прегърна, а после ме пусна и притисна лице до моето.

Хванах ръката й и я заведох на покрива. Седнахме един до друг. Ани се облегна на мен и преплете пръсти с моите.

— Знаеш, че имаме входна врата, нали?

— Баба ти не ми позволяваше да говоря с теб по телефона.

— Идва ми да я удуша.

— Има достатъчно такива случаи. Не исках да се разправям с нея в момента и затова заобиколих отзад. — Въоръжените пазачи, трезорите със злато и психопатите убийци не бяха проблем, но не можех да се изправя пред Ванеса.

— Вероятно идеята ти е добра. След всичките ти изпълнения и по-рано ти си персона нон грата тук. И аз не съм в по-добро положение. Баба не повярва за татко. Наложи се да й обясня някои неща.

— Как ги прие?

— С шок и хитро оттегляне. Вероятно замисля отмъщение.

— Баща ти добре ли е?

— Искаш ли да е добре?

— Е, не желая да го убият.

— Сключва сделка.

Кимнах.

— Това е хубаво. Ще има много компромиси, но може да направим добро от всичко това и да изправим пред правосъдието клиентите на баща ти.

Умълчахме се и се вгледахме в съзвездията над тъмните очертания на Блу Ридж. Все се чудех колко много звезди можеш да видиш там.

— Ани, извинявай за всичко, което те накарах да преживееш. Мислех, че мога да събера всички заедно. Смятах, че ако работя усилено, някак ще оправя всичко — миналото, семействата ни, Джак. Но ти беше права. За всичко. Мисля, че ще трябва да свикна с това.

— Би ти спестило много време. Съжалявам за брат ти. И ти прощавам. Ти правеше онова, което трябваше. И е хубаво, че си се опитал и че имаш надежда.

— Исках да говоря с теб за всичко. Глупаво е, но се тревожех, че ще те разочаровам или ще те уплаша и прогоня. Имам предвид след всичко, което се случи, насилието с предишния ни шеф. Тогава нещата излязоха от контрол. Не бих искал никога да ме виждаш такъв. И не искам да съм такъв. Това не съм аз. По природа не съм такъв.

— Знам. Не ме плашиш, Майк. Само че следващия път ми разкажи всичко. Мога да го понеса. Това искам и съм го приела. Всичко в теб. Не е необходимо да ме предпазваш.

— Забелязах. Много си добра зад волана. Благодаря, че ме спаси.

— Не се тревожи за това. Съжалявам за баща си. Господи, дори не знам откъде да започна. Затова ли той се държи добре с теб напоследък?

— Сигурно. Разбрах, че става нещо. Това беше заблуда. Баща ти може най-после да си отдъхне, защото измисли как да ме унищожи.

— Извади късмет, че подписа предбрачния договор. Семейство Кларк са разорени.

Засмях се заедно с нея, притиснах я до себе си и притиснах устни до слепоочието й. Тя сложи ръка в моята.

— Е, какво мислиш? — попита Ани.

— Онова, което мисля, откакто те срещнах. Едва не го изтърсих в залата за конференции. Обичам те. Хайде да се оженим. Избягай с мен.

— Добре — отвърна тя.

Погледнах я.

— Благодаря. Тревожех се дали уговорката ни още важи. Не бързай. Радвам се, че говориш с мен.

— Не — възрази Ани. — Предлагам да тръгваме. Веднага. Ще отидем в планината, ще намерим къде да отседнем и сутринта ще потърсим някой мирови съдия или параклис.

— Сериозно ли говориш?

Тя ме ощипа по ръката.

— Промъкваш се крадешком до прозореца на момиче, а няма да избягаш с него? Покажи малко класа, за Бога.

— Сама си го изпроси.

Ани ме погледна подозрително.

— Значи планът ти не е бил такъв, когато дойде тук?

Наведох глава. Тя четеше мислите ми.

— Ами сватбата? — попитах.

— Все още можем да я направим, ако искаме. Има време да решим. Но това сега ще бъде само за теб и мен. Наше.

Изправих се и й помогнах да стане.

— Харесва ми. Да тръгваме.

Ани се усмихна и ми поднесе устни за дълга целувка.

— Дадено — каза тя. — И ако си мислиш, че ще улесня нещата за теб само заради огнестрелната ти рана, много се лъжеш.

Може би този път нямаше да се измъкна жив. Поведох я по покрива към кулата, а после я насочвах, докато се спускахме по прозорците. Хванах я, когато скочи на земята и се притисна до мен, моята съучастничка.

Хукнахме през ливадите и гъстите горички и се отправихме към реката и джипа ми. За миг я изгубих в сенките. После Ани хвана ръката ми и ме дръпна в нощта.

„Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“, роман от Робърт Луис Стивънсън от 1886 г., разказващ историята на добрия доктор Джекил, чиито добронамерени експерименти със самия него периодично го превръщат в жестокия и садистичен мистър Хайд. Доктор Джекил и мистър Хайд са класически пример на раздвоение на личността. Двамата често се използват и като символ на добрата и лошата страна на една личност — Б. пр.