Мэтью Квирк - Директивата

Тя кимна.

— Мненията ни не се различават много. Ще поговоря с агентите на тръгване.

— Имаме ли сделка?

— Скоро ще разбереш — отговори Блум.

Тя мина покрай Линч и каза нещо, което не чух. Той спусна пистолета и придоби съкрушен вид, сякаш му беше изяла десерта. Двамата се качиха в джипа, обиколиха гаража и излязоха през отворена врата.

Вратата към къщата се отвори.

— Майк — каза Ани. — Те идват!

Върнах се в къщата. Агентите вече бяха вътре.

Мъж и жена, облечени с непромокаеми якета на Тайните служби, тръгнаха по коридора към нас.

— Аз ви се обадих — рекох и вдигнах ръце над главата си. — Тя няма нищо общо.

Жената агент наклони глава към мен.

— Как се казвате?

— Майкъл Форд.

— Майкъл Форд?

— Точно така.

Тя обсъди нещо с другия агент. Чух „Мамка му“ и нещо за Федералния резерв.

— Въоръжен ли сте? — попита жената.

— Не — отговорих.

— Легнете по корем. Бавно. Разперете ръце.

Коленичих и после легнах на пода.

— А сега кръстосайте глезени и обърнете длани нагоре.

Процедурата се нарича „спиране на углавно престъпление“ и е запазена за най-опасните заподозрени. Когато ти я прилага полицията, това е кралско отношение.

Тя ме заобиколи отстрани, докато другият агент ме държеше на прицел.

— Вдигнете лявата си ръка — каза жената.

Вдигнах я непохватно на петнайсетина сантиметра от пода. С едно внезапно движение тя протегна ръка, хвана китката ми, изви ръката ми зад гърба, притисна с коляно рамото ми, сграбчи и дясната ми ръка и ми щракна белезници.

Изправиха ме на крака и ме поведоха между мраморните колони в коридора на Кларк. Държах главата си изправена. Никога не бях приличал повече на виновен престъпник, защото най-после бях направил нещо честно.

Усмихнах се на Ани.

— Поставих ги точно там, където ги исках — казах.

— Ще говоря с баща си — отвърна тя. — Той ще се вразуми.

Тръгна с мен по алеята за коли. Други агенти разпитваха Кларк, който стоеше до един от джиповете им. Погледите ни се срещнаха и той кимна.

Блъснаха ме на задната седалка на друг черен мерцедес.

— Обичам те, Ани — рекох. — Не се тревожи за мен.

— И аз те обичам — отговори тя.

Потеглихме по дългата алея. През стъклото видях Блум и Линч. Тя беше скръстила ръце на гърдите си и разговаряше с някакъв капитан, сякаш също беше ченге. А Линч, служителят на ФБР, беше в стихията си, докато се беше облегнал на джипа.

Докато минавах, Блум се обърна, погледна ме и допря показалец до устните си.

Заведоха ме в централата на Тайните служби в центъра на Вашингтон, красива сграда от стъкло, тухли с цвят на пясък и мащабни линии, една от множеството, докато разчистваха района около Маунт Върнън Скуеър. Минувачите я мислеха за богаташка сграда с офиси или апартаменти. Нямаше табела.

Познавах десетки адвокати, но когато се стигна до сложна криминална защита, нямах идея. Познавах няколко обществени защитници от доброволната работа, която вършех. Те обикновено са състрадателни хора. Но не се движех с никого от адвокатите по криминално право с големите пари и тежката артилерия. Те са непримирими, след като много пъти са помагали на виновни хора да откупят свободата си и са точно такива, от каквито се нуждаех сега.

Агентите ми предоставиха правото на едно телефонно обаждане и аз оставих съобщение на един мой приятел от Харвард, който работеше в „Стептоу и Джонсън“.

Един специален агент ме заведе в зала за конференции. Беше много по-хубава от тази на ФБР. Започвах да ставам познавач на стаите за разпити. В ъгъла седеше друг агент и мълчеше.

Водещият агент отключи белезниците ми, отвори папка на масата и седна. Разтрих китките си.

— Седнете — каза той и посочи стола срещу него.

Направих го и придърпах стола до масата.

Агентът ми прочете правата. Потвърдих, че ги знам.

— Адвокат ли сте? — попита той.

— Да.

— Тогава знаете, че ви предстои да прекарате дълго време тук. Откровено казано, не мога да повярвам, че ни се обадихте.

— Време беше някой да каже истината.

— Желаете ли нещо? Кафе? Храна?

— Малко съм гладен.

— Китайска?

Те наистина правеха всичко като по учебник. Едва не се разсмях. Може би дори щяха да ми сервират кафе в китайски порцелан.

— Пилешко „ло мейн“ би било страхотно — отвърнах.

— Започнете отначало — каза той, което беше умно. Никакъв натиск, нито дори въпроса дали изобщо ще говоря, само мълчание и съчувствено изслушване. Замислих се за Ню Йорк и за безумното си желание да тръгна по уличката към играта „Познай картата“. Замислих се за първата вечер в дома на Джак и за онзи вцепеняващ момент, в който осъзнах или си помислих, че осъзнах, че той е в сериозна беда.