Мэтью Квирк - Директивата

— Парите не бяха твои, нали, татко? — попита тя.

Той не отговори.

— На кого бяха? — Гласът й сякаш го успокои малко. Аз мълчах, готов да се нахвърля върху Кларк, ако опита нещо.

— На едни лоши хора — отвърна той. — Много лоши хора.

— Кои?

— Фондът имаше няколко трудни години. За всички беше трудно. Но хората, които ми дадоха парите си, не се интересуваха. Трябваше да им ги върна, иначе щяха да ме убият. Нуждаех се от нещо сигурно. Бяхме заложили дванайсет на едно. Но сега всичко изчезна. Последните осемдесет милиона. Всичките сме вътре.

— Какви ги говориш? — попита Ани.

— Те ще ме убият. Мислиш, че го направих, за да се забавлявам ли? Заложих всичко. Къщата. Твоя попечителски фонд. Моя живот. Нямах избор.

Видях, че пристигнаха още черни джипове. Бяхме обградени.

— Кои са те, Лорънс? — попитах. Той постоянно пътуваше в Близкия изток и Южна Америка. Беше станал богат много по-бързо, отколкото можеше да бъде един честен човек с честно спечелени пари.

— Лоши хора.

— Кои са?

— Картели. Някакъв иранец. Ако ударът беше успял, щях да се върна на върха. Стратегията беше чудесна, но изпълнението удари на камък.

Кларк разтри врата си и ми хвърли странен поглед. Не знаех дали ще рухне или не, след като беше загубил всичко, ще превърти и ще ме убие на място.

Представителите на закона идваха и моите ръце не бяха чисти, каквито и да бяха намеренията ми.

Мислех, че съм намерил изход за Кларк, но дори да преодолеех това препятствие, Блум и Линч пак можеха да ме убият безплатно по свои причини. Знаех твърде много за тях. Черните джипове завиха по алеята и се насочиха към къщата.

— Има изход — казах.

— За какво говориш?

— Можем да направим така, че и двете страни да спечелят — отвърнах, замисляйки се за думите на Блум, след като ме отвлече от стрелбата.

— Единственото, което може да влоши нещата още повече, е, ако продължиш да говориш като младши изпълнителен директор по продажбите — обади се Ани.

— Ченгетата са погнали всички нас — казах на Кларк. — Блум ме е подгонила и вероятно ще подгони и теб, щом разбере, че парите ги няма. Клиентите ти ще те убият, когато разберат, че парите им ги няма.

— Какво имаш предвид? — попита Ани.

— Мога да се справя с картелите и лошите типове. Трябва ни разменна монета. Това е страхотно.

— Страхотно? — вбеси се Лорънс и тръгна към мен. Тя застана между нас.

Кларк беше банкер. Банкерите вече не влизат в затвора и аз можех да използвам това. Трябваше ни сделка.

— Клиентите ти. Искаш ли защита от тях?

— Няма защита от тях. Никъде в света. Ще ти трябва…

— Армия — довърших мисълта му. — Съединените щати имат доста добра армия. — Замислих се за миг. — Има два начина, по които можем да го направим. Можеш да избягаш или да се опиташ да се пребориш с Федералните агенти. Ако те не те спипат, убийците ще го сторят. Но има и трети начин. Ти знаеш за милиарди долари в мръсни пари. Знаеш за по-големи риби от теб. Възползвай се от това предимство. Сключи сделка. Те ще те пазят.

Джиповете на Тайните служби се наредиха ветрилообразно на кръглата алея пред къщата. Охраната на Кларк излезе да забави агентите.

— Това са Тайните служби — добавих. — Аз им се обадих. Те наблюдаваха търговските ти операции. Знаят всичко. Сключи сделка.

— Какво искаш в замяна?

— Отпрати Блум и горилата й.

— Не мога да ги спра — отвърна той. — Нещата отидоха твърде далеч от всичко, което исках. Те са отвързани от каишката.

— Къде са те? — попитах. — Можеш ли да им се обадиш?

— В гаража.

— В кой гараж?

Лорънс посочи към източното крило на къщата. Линч и Блум сигурно чакаха пазачите на Кларк да ме заведат при тях. Не беше необходимо да ме води охраната, за да умра. Щях да отида сам.

— Къде отиваш, Майк? — попита Ани, когато тръгнах по страничния коридор.

Погледнах през прозореца и видях, че агентите на Тайните служби, облечени в якета за борба с размирици, се приближават към къщата.

— Отиди в полицията — казах.

— Идвам с теб.

— По-безопасно е…

— Идвам с теб — повтори тя.

Тръгнахме към гаража на Кларк, въпреки че „гараж“ не беше най-точната дума. По-скоро си представете изложбена зала на „Мерцедес“. Надникнах през прозореца на вратата, водеща към гаража. Зад „Остин Мартин V8 Вантидж“, „Мерцедес Гълуинг“ от 1955 година и „Плимут Супер делукс“ от четирийсетте години беше спрял старият „Лендкрузър“ на Блум с дълбоки драскотини по метала от сблъсъка ни на моста.