Мэтью Квирк - Директивата

Линч и Блум се бяха прицелили в мен. Новото съотношение на силите не ми хареса.

— А сега хвърли пистолета, Майк. Ще бъде много неприятно, ако те убием на пътя. Бъди послушен и ние ще улесним нещата за теб.

Видях, че Ани се скри зад завоя. Разбира се, че исках тя да се махне оттам. С удоволствие предадох себе си, за да спася нея. Но можеше да се възползвам от половин секунда колебание, някой замислен поглед и може би едно „Няма да те забравя“, преди Ани да ме остави с убийците, нещичко в името на доброто старо време.

— Добре — отговорих, дръпнах пръста си от спусъка, хванах пистолета за дулото с лявата си ръка и вдигнах ръце.

— Хвърли го на земята — заповяда Блум. — И после отстъпи встрани.

Подчиних се.

— Сложи ръце на главата си — добави. — Насам.

Те ме поведоха обратно по пътя. Линч вървеше близо до мен, а Блум ме държеше на прицел от разстояние. Видях джипа й, паркиран в гората, скрит на отсрещната страна на пътя.

— Жалко, Майк. Тази игра на котка и мишка наистина беше започнала да ми харесва…

Доволният й тон, към който тя се стремеше, загуби част от силата си, когато краят на забележката й беше заглушен от звука на двигател, работещ на пълни обороти. Солиден, 3,5 литра, шестцилиндров, V-образен, който поддържах в добро състояние. Ани беше с „Хонда Акорд“ с шестстепенна механична скоростна кутия. Обичаше да шофира. Колата нямаше кой знае какъв вид, но ревеше като реактивен самолет, докато се носеше към нас.

Предстоящият сблъсък отвлече вниманието на Блум и Линч. Имах време да направя две огромни крачки край пътя.

Те можеха да я застрелят, но така нямаше да им остане време да се дръпнат от пътя й, затова се хвърлиха в буренясалата канавка. Аз залегнах на асфалта откъм страната на шофьора.

Ани закова спирачки малко след нас. Блум и Линч започнаха да изпълзяват, с пистолети в ръцете. Хукнах към задната врата на хондата, отворих я и скочих вътре.

Ани имаше вид на персонаж от японския театър кабуки: бяло лице и широко отворени очи и дишаше учестено.

— Давай, давай, давай — казах.

Видях, че тя е доста нахъсана. Даде на заден ход и прелетя покрай входа на имението. Чух, че на задната седалка иззвънтя стъкло и после нещо се строши, когато Ани удари рязко спирачки и зави по алеята към къщата. Върху постелките на пода се посипаха парченца от нещо. Познах вазата и фруктиерата на Ани. Сигурно се бяха разбили, когато тя беше спряла рязко заради Линч.

— Не натам.

Тя ме погледна в огледалото за обратно виждане.

— Няма да ми заповядваш. Ясно ли е?

Седнах в средата на задната седалка, наведох се напред и провесих ръце на предната седалка. Тя спря на половината път на виещата се алея и погледна в огледалото. Линч и Блум не се виждаха.

Може би се бяха уплашили от малката армия охранители, които обикаляха из имението, но аз не мислех така.

— Благодаря ти, че се върна — рекох.

— Не се върнах за теб, а заради онези двамата — отвърна тя и завъртя глава към пътя, към Блум и Линч. — Не знаят с кого си играят.

Тя се обърна, погледна ме и видя одраното ми, зачервено око, в което беше забил палец Линч. Мисля, че най-после разбра, че бях направил всичко това, за да й помогна. Ани сложи ръце от двете страни на главата ми, доближи ме до себе си и ме целуна дълго и отчаяно, а сетне ме пусна. Започнах да се усмихвам, почти просълзен от облекчение, когато тя ме зашлеви силно.

Политнах назад.

Поне не ме беше оставила да умра. Не беше прошка, но беше начало.

Часът беше два и тринайсет минути.

— Трябва да се махнем оттук. Ани, това е…

— Още една дума, и ще те върна на приятелката ти — прекъсна ме тя и потегли по алеята. Около колата заподскачаха свирепи кучета.

Бях започнал да подозирам каква е истината по време на стрелбата, но едва тази сутрин разбрах със сигурност. Кой беше достатъчно богат, за да заложи десетки милиони долари на директивата, да си позволи наемник като Блум и да дирижира всичко това? Кой ме мразеше толкова много? Кой желаеше толкова силно да ме набеди като престъпник или да ме раздели с Ани?

Спряхме близо до входа с колони.

— Влизаме вътре — заяви тя, угаси двигателя и слезе от колата. — Хората от охраната ще се погрижат за онези там отзад.

Последвах я по белите камъни на алеята пред къщата, като я молех да се върне и да размисли.

Кучетата млъкнаха и дишайки учестено, се отправиха към мен.

— Седни — изкрещя Ани и те седнаха на десетина крачки от нас. Впериха черните си очи в мен и бавно отваряха и затваряха челюсти. Лигите им течаха. От страничните входове излязоха двама пазачи и застанаха от двете ни страни.