Мэтью Квирк - Директивата

Последното всъщност беше тема на спорове между Ани и мен.

— Престани да се преструваш, че ще ме застреляш — добави Джак и тръгна към вратата на шофьора. Наведох се, за да го виждам по-добре през микробуса. — Той започна да спуска ръце. — Ще отворя вратата, Майк.

— Ще направя всичко, за да бъде в безопасност Ани. Не ме предизвиквай, Джак. Ще стрелям.

— Ти си добър човек, Майк. А сега слез, преди да пострадаш.

Джак отвори вратата откъм шофьора, наведе се към мен и изпълни лицето си с доброта.

Знаех всяка реплика, всеки жест и всяко коварство на речта, които той можеше да използва, за да ме убеди. Бях ги виждал всичките, винаги когато Джак ми отправяше някое от своите предложения. Колко пъти беше навеждал глава към мен с лукаво изражение, присвити очи и леки, вълнообразни движения на пръстите, докато се опитваше да ме примами да участвам в някоя измама?

Знаех ги, защото това бяха израженията на баща ми. И моите. Сега обаче на лицето му имаше нещо много странно, в очите, които бяха в същия оттенък на зеленото като моите. Вероятно защото за пръв път ги гледах през дулото на пистолет.

Центрирах мерника в лицето му. Да, той беше мой брат. Но колко пъти трябваше да обръщам другата буза? Кога щеше да свърши всичко това, ако не сега? Той вече беше съсипал живота ми веднъж и ме бе оставил да поема вината, като едва не отидох в затвора преди много години. След всичките страдания, които ми беше причинил, пукаше ли ми дали Джак ще живее, или ще умре?

— Последен шанс — казах.

Той се приближи още.

— Стига, Майк…

Стиснах пистолета. И този път Джак осъзна, че ме е разбрал погрешно. Видях страха в очите му. Натиснах спусъка. Пистолетът подскочи. Брат ми извика от болка.

Стъклото откъм шофьорската страна се разби на парчета. Джак падна до микробуса, вдигнал ръце към лицето си. Наместих се зад волана. Вратата все още беше отворена. Джак лежеше на земята.

И ми крещеше — порой от ругатни, а после докосна скулите и очите си.

Сигурно беше помислил, че съм го прострелял в лицето. И аз разбирах защо смята така. Надявах се, че и Блум е останала със същото погрешно убеждение, защото се нуждаех от време.

— Престани да се правиш на дете — казах на Джак, протегнах ръка и опрях пистолета в главата му. — На скулата му имаше малка драскотина. — Стрелях в стъклото. Някое парченце те е порязало. А сега ми дай мобилния си телефон.

— Какво?

— Мобилният ти телефон. Знам, че не са ти го взели. Къде е? Трябва да се обадя.

Джак посочи към джоба си. Извадих телефона и после го потупах по кръста.

— Къде е пистолетът ти? — попитах.

— Отзад на гърба.

— Претърколи се по лице.

Той се подчини. Извадих малкия глок от кобура на колана му.

— Ти не ме познаваш, Джак. И не си толкова печен, колкото си мислиш. — Потупах го леко по лицето. — Аз победих.

Качих се в буса, затръшнах вратата и настъпих газта. Тилът ми се опря в облегалката, когато се отправих към джипа на Блум. Свърнах наляво, прекосих двойната жълта линия и се насочих към нея.

Тя слезе от джипа и вдигна пистолета си. Наведох се зад таблото. Чух, че по капака на буса затракаха куршуми.

Лицето ми се удари във волана при сблъсъка. Бусът занесе настрани. Пред очите ми заиграха червени и бели петна.

Бусът продължаваше да се движи. Бях се завъртял на сто и осемдесет градуса. Джипът на Блум се беше качил до половината на парапета. Настъпих газта, този път по-контролирано, и усетих вкуса на кръвта, която се стичаше от устната ми, където се бях ударил във волана.

Блъснах задната й броня и провесих джипа на парапета. Двете му колела висяха във въздуха. Въпреки високата си проходимост нямаше лесен начин да слезе оттам и аз се молех да спечеля достатъчно време, за да избягам.

Блум изскочи, стреляйки, от храстите. Потеглих на заден ход по пътя, завих рязко и се насочих към тротоара, за да завърша завъртането си.

Задните стъкла и страничното огледало се взривиха, докато се отдалечавах, но бързо увеличих разстоянието. Свърнах покрай къщите в началото на градчето и се отправих към път покрай реката.

Взех телефона на Джак. Трябваше да предупредя Ани.

Телефонът й звъня, звъня и после превключи на гласова поща. Продиктувах номера и й казах да ми се обади незабавно и че е в опасност.

Завих по селския път, опитвайки се да измисля как да стигна до Ани и баща си и да се върна навреме в нашата къща в Александрия.

Позвъних на стационарния телефон. Никой не отговори. Трябваше да се свържа с Ани на работното й място, но първо трябваше да задействам нещо друго. Обадих се на 911.