Мэтью Квирк - Директивата

— Къде отиваме? — попитах.

— Много си досаден, Форд — отвърна Линч. — Трябва да ти държим устата затворена до два и петнайсет.

Във флотата се стараех да избягвам хеликоптерите като част от стратегията си да живея повече от трийсет години, но се бях возил няколко пъти. Бях свикнал с друсането, студения метал и предпазните колани. Този хеликоптер беше обзаведен като лимузина, с барче, кожена тапицерия и броеве на „файненшъл Таймс“, спретнато подредени до всяка седалка.

Прелетяхме над Хъдсън и веригите от високи скали от страната на Джърси. Стигнахме до летище „Титърбъро“ за по-малко от десет минути. Слязохме. На трийсетина метра чакаше частен самолет. Качихме се на борда и пилотите ни поздравиха. Поразително красива стюардеса ми се усмихна. Влязохме в главната кабина и Линч закопча с белезници китката ми за облегалката на седалката.

Погледнах ги. „Смит и Уесън“. Добре.

Ако смятате, че ще ви отвлекат, горещо ви препоръчвам частен полет. Няма проверка на багажа, рентген, претърсване, събуване на обувките. Имаш каквото искаш за пиене, огромна седалка и диван и барче отзад. Това беше приятен лукс по пътя към екзекуцията ми.

Летяхме повече от час и накрая кацнахме на малко летище. От двете страни имаше ниски възвишения.

Докато самолетът рулираше на пистата, аз познах джипа, който чакаше навън. Лендкрузърът на Блум.

Тя ни чакаше на летището, когато Линч ме извлече от самолета.

— О, Майкъл — каза Блум. — Опитахме се да те предупредим да не бъдеш твърде любопитен. Колко жалко.

Линч пъхна палка между окованите ми в белезници китки и я завъртя. Металът се вряза в кожата ми, когато той затегна веригите и видимо се развълнува от перспективата, че ще ми причини болка.

— Щеше да е много по-лесно, ако си беше останал в неведение. Но сега…

Блум поклати глава.

Линч стисна по-силно.

— Качи го при теб — добави тя. — Аз ще взема другия.

Джак се приближи до джипа на Блум и се качи. Ръцете му бяха свободни. Линч ме блъсна на предната седалка на черен микробус. Потреперих от болка, когато тънкото бръснарско ножче, скрито в илика ми, се заби в гърдите ми, точно под един стар белег.

Той махна белезниците от едната ми китка и аз почувствах болезнено парене в кутрето и безименния пръст, докато сетивността ми се възвръщаше. Облекчението продължи само секунда, докато Линч провря оковите през дръжката на вратата и ги заключи два пъти.

Той се настани зад волана. Хвана го с дясната си ръка, а с лявата насочи към мен своя колт 1911. Усетих, че от прорезната рана под слънчевия ми сплит се процежда кръв. Наведох се напред, опитвайки се да я крия и да попреча на Линч да намери скритото бръснарско ножче.

— Струва ми се, че си създавате прекалено много главоболия само за да намерите удобно място да ме убиете — подметнах.

— Съгласен съм — отвърна той. — Но тя действа по странни начини.

Опипах шевовете на ръкавелите на ризата си, търсейки ключа. Ръката ми още не беше оздравяла след последния път, когато бях в белезници и си счупих палеца. Най-после усетих, че мъничкият цилиндричен ключ от твърда пластмаса излиза от памучния плат.

Завивахме през горист терен и се качвахме и спускахме по хълмове. Съдейки по пътните знаци, разбрах, че сме някъде във Вирджиния.

Дърветата изчезнаха и пътят се спусна надолу. След дълъг завой се приближихме до мост с две ленти над плитка речна долина в началото на малък град. Мостът представляваше старомодна арка, с тротоари от двете страни и метални фенери, окачени на стълбове.

Измъкнах ключа от ръкавела си. Петното кръв отпред на ризата ми беше голямо колкото монета от двайсет и пет цента и нарастваше. Имах две предимства. Едното беше, че Линч винаги шофираше, може би за да контролира нещата. А второто беше, че винаги си слагаше предпазния колан. Вероятно беше претърпял катастрофа. Погледнах венчалния му пръстен на ръката, която държеше пистолета. Може би имаше деца.

Завоите преди моста щяха да изискват цялото му внимание. Нямаше да имам по-добър шанс. Отворих с нокът края на цилиндричния ключ, завъртях го между пръстите си и зачаках, докато той гледаше пътя.

Минахме по широк ляв завой. Когато Линч ме погледна, аз вече бях махнал белезниците от едната си китка и бях пуснал оковите през дръжката на вратата.

Той вдигна пистолета, когато забеляза, че металът се движи близо до ръцете ми. Блъснах ръката му с оръжието с лявата ръка, а с дясната смъкнах назад седалката си. Изстрелът в тясното пространство беше оглушителен и разби прозореца от моята страна. Дъжд от стъкла, се посипа по хълма надолу към реката.