Мэтью Квирк - Директивата

— Какъв е спешният случай?

— Трябва ми най-близкия полеви офис на Тайните служби.

— Каква е ситуацията?

— Нуждая се от Тайните служби. Има заплаха. Или ми дайте номера и аз ще им се обадя.

— Ще ви свържа — отвърна диспечерът.

Тайните служби имат сто и петдесет полеви офиса в страната. Може да ги намериш на страниците с номерата за спешни случаи в телефонния указател. Помнех какво ми беше казал Картрайт: Тайните служби се занимават с компютърни и банкови измами. Веднага щом стъпихме във Федералната банка, с Джак станахме проблем на Тайните служби и можехме да подминем влиянието на Линч във ФБР. Преди удара нямах достатъчно доказателства да улича Блум, Линч и кукловода им, но сега вече ги имах.

— Тайни служби — каза друг диспечер.

— Трябва да съобщя за сериозно престъпление.

— Кога се е случило?

— Случва се в момента.

— Къде?

— В Банката на Федералния резерв в Ню Йорк.

— И кой сте вие?

— Човекът, който я обра. Трябва да говоря с някой старши агент или специален агент.

— Какво е естеството на престъплението?

— Откраднахме директивата, решението на Федералния комитет за операции на открития пазар във Вашингтон. Ще го оповестят публично едва в два и петнайсет и ние ще търгуваме въз основа на поверителната вътрешна информация в директивата. Разбирам, че нямате причина да ми вярвате. Но може да се обадите на Банката и да потвърдите, че имат пробив в сигурността. Вероятно вече го съобщават по новините. Зад бюрото на старшия вицепрезидент има камера, скрита в бейзболна топка, която той получи като подарък.

— Изчакайте за момент.

Чух изщракване. Много откачалки се обаждат в Тайните служби и затова очаквах проверка. Минута по-късно ме свързаха с друг човек, агент.

— Чухте ли какво казах на диспечера? — попитах.

— Да. Ще ви свържа с Ню Йорк и те ще проверят.

— Недейте. Вече съм във Вирджиния. Всички виновници са тук. Ще ви дам още информация, за да проверите историята ми. Готов ли сте?

— Да.

— Вкарахме вирус в компютъра на работна станция 923. И пин кодът на закодирания факс на Търговското бюро е 46195019.

Чух го, че трака по клавиатурата и записва.

— Има и бележка — продължих. — В кабинета на изпълнителния вицепрезидент.

— Бележка?

— Да. Пише: „Току-що откраднах директивата.“

— Сериозно? Нима очаквате да…

— Обадете се в Ню Йорк и потвърдете.

— Кой сте вие?

— Без имена — отвърнах. — Но ще ви кажа адреса си.

Той го записа. Казах му да си запише и търговските операции, които да наблюдава, за да потвърди вътрешната информация, и после затворих.

Предположих, че Тайните служби може би имат хора недалеч от адреса, който им бях дал. В планината Блу Ридж има секретен обект на име Маунт Уедър, на по-малко от час път от Вашингтон. Това е бункер, вграден в планинския склон, направен да служи като център на правителството в извънредни ситуации. Там скриха Дик Чейни след атентатите на 11 септември 2001 година.

След това се обадих на 411. Почти бях забравил, че този телефонен номер съществува. Попитах за офиса на Ани. Свързаха ме. Секретарката на фирмата се свърза с кабинета й, но никой не отговори.

Къде беше Ани?

Обадих се отново и помолих да ме свържат с една нейна приятелка от същата работна група. Тя отговори.

— Обажда се Майк Форд. Извинявай, че те безпокоя, докато си на работа, но трябва да намеря Ани. Тя е в опасност.

— Мисля, че тя не иска да говори с теб, Майк.

— Знаеш ли къде е? — попитах. Не е хубаво, когато съзнателно се опитваш да не звучиш като мъж, който дебне жена.

— Не мога да ти кажа. Но тя спомена, че отива на безопасно място. Трябва да затварям. Съжалявам, но не мога да се забърквам в… — Тя започна да се извинява, за да затвори.

Прекъснах разговора. „На безопасно място.“ Знаех къде отива. Аз самият й бях казал да отиде там. И в момента това беше най-опасното място, където можеше да отиде Ани. Това беше адресът, който бях дал на Тайните служби.

Намалих, хванах здраво волана и направих обратен завой на двойна жълта линия.

Единственото ми желание беше да се измъкна, да взема Ани и баща си и да избягам от насилието, което ни очакваше.

Но сега се бях хвърлил в огъня.

Карах по странични пътища със сто и дванайсет километра в час. Нямаше много коли, докато се ориентирах по памет: фермерската сергия за зеленчуци, оръжейния магазин, универсалния магазин. Много пъти бях идвал тук.

Наближаваше два часът. Директивата щеше да бъде оповестена в два и петнайсет. Щях да съм в епицентъра на събитията, когато всичко се разпаднеше.