Мэтью Квирк - Директивата

Надявах се, че Джак ще разбере и ще си помогнем взаимно. Това ме доведе в дома му тази вечер. Но не очаквах подобно развитие на нещата.

Засмях се и поклатих глава, докато слизах по стълбите в къщата на брат си. Бях се забавил да си избера кум и Ани сигурно го беше разбрала, защото се надявах, че ще си върна брата, ще забравим миналото и всичко ще бъде наред. Джак трябваше само да стои там и да ми подаде кутийката с венчалния пръстен. Можеше ли да обърка нещо толкова елементарно?

И ето го отговорът. Джак беше преместил кресло до входната врата. Стоеше встрани от прозореца и надничате през щорите. По слепоочието му се стичаше капка пот. През отворената кухня видях, че спагетите изстиват в тенджерата. Сцената беше внимателно подредена и предполагаше заглавие като: „Чакам някой да дойде да ме убие.“

Не обърнах внимание на брат си, приближих се до печката и опитах тайландското ястие.

— Страхотно е — отбелязах.

— Благодаря — отвърна той, без да отмества поглед от улицата.

Седнах на канапето, сложих две дълбоки чинии със спагети на масата за кафе и предложих на Джак едната. Той ме погледна недоумяващо. Навих спагети на вилицата си.

— Загазил съм, Майк.

— Сериозно? — попитах с престорена изненада.

Брат ми кимна и погледна пистолета си.

— Щях да те питам за това — продължих, поглеждайки пистолета. — Надявам се, че не е за мен.

— Не — монотонно отговори Джак. — Работех като куриер и започнах да се питам дали става въпрос само за сигурност, или някой играе и в двата отбора. Разтревожих се, че накрая ще ми прехвърлят вината за нещо голямо и някой ще пострада, и затова се залових да проучвам хората, които ме бяха наели.

— Смяташе да ги изнудваш ли?

— Само си покривах задника. И наистина се оказа нещо голямо. Тези типове не се шегуват. Уплаших се и се опитах да се измъкна от работата. Те разбраха, че се ровя, и сега са ме погнали.

— Значи затова ти е пистолетът. Има ли вероятност лошите да се отбият тук тази вечер?

— Може би. Току-що се обадиха. Може да дойдат за мен всеки момент. Твърдят, че съм им длъжник. Набеждават ме…

— Колко? — попитах.

Джак ме погледна стреснато.

— Какво?

— Колко твърдят, че си взел?

— Нищо не съм взел. Те искат да ме натопят.

— Разбрах. Но колко?

— Не става дума за пари, Майк. Според тях аз съм объркал някакъв план. Искат да оправя нещата или ще ме наранят.

— Говори по същество. Колко ти трябват?

Джак отпи от шишето с вода, което беше сложил на лавицата.

— Заплащането беше шейсет и пет хиляди долара, но аз им ги върнах. Това обаче не уреди въпроса. Те заявиха, че е твърде късно и че съм объркал всичко, и сега трябва сам да свърша работата. Но аз искам да остана честен. Кълна се, че не съм взел нищо, Майк. Не исках да ти казвам и да те замесвам. Те се нахвърлиха върху мен, когато излизах от метрото. Удряха ме в корема. Беше много неприятно. Казаха, че ако не им дам каквото искат, ще ме пребият и ще ме изпратят в болница.

— Удряли са те на място, където не остават белези — отбелязах. Това беше изкусен метод за горили, които не искат да оставят следи, и за лъжци, които нямат следи от побой. — Отиди при ченгетата.

— Исках да го направя. Опитах се да поразпитам тук-там. Те обаче са разбрали някак. Казаха, че ще ме убият, ако се обадя на полицията.

— Естествено — рекох и сложих в устата си още „пад тай“.

— Мисля, че се опитват само да ме сплашат и да ме накарат да изчезна.

— Тогава защо не го направиш?

— Майк? — Джак изглеждаше обиден. — Не искам да бягам повече. Искам да си живея живота. Не съм направил нищо лошо.

— И какво? Трябва да се откупиш ли? Да им платиш за работата, която си объркал?

— Не искам нищо от теб, Майк. Искам само да говоря с някого. Трябва да се измъкна от тази каша и съм уплашен толкова много, че не мога да разсъждавам трезво. Може би ти ще ми помогнеш да разбера какво са намислили. И да ги надхитрим някак. Може да ги обезщетя за онова, което са загубили. Не съм сигурен дали ще се навият, нито колко струва.

Фино пробутване. Джак не беше загубил уменията си.

— На чие име да напиша чека? Или предполагам, че е по-добре да платя в брой на такива съмнителни типове. — Потупах джобовете си, търсейки чекова книжка или портфейл.

— Сериозно ли? — попита Джак.

— Не, разбира се — отвърнах и оставих чинията. — Няма да получиш пари от мен.

Не можех да повярвам, че съм му дал втори шанс, а той ми извъртя такъв номер.

— Виж, Джак…

През щорите блеснаха ярки светлини. Разнесе се свистене на автомобилни гуми. Тряскане на врати. Силни гласове. Всички сценични атрибути за старомодно изнудване. Различих гласовете на трима души. Джак наистина беше надминал себе си.