Мэтью Квирк - Директивата

— Не можете да направите тази глупост.

Онзи се наведе, сложи пръст на спусъка и опря пистолета в рамото на Джак.

— Разбираш ли? — повтори той.

— Да — отговорих.

Линч задържа шофьорската ми книжка, върна портфейла в джоба ми и се отправи към външната врата.

Съучастниците му ме блъснаха силно към лавиците с книги, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Докато се изправях и се мъчех да си поема дъх, тримата излязоха.

Тръгнах залитайки към вратата, за да видя регистрационните табели на колата им, но после спрях и се обърнах към Джак. Чух, че автомобилът навън потегли. Джак се беше претърколил по гръб. Седнах до него на пода, облегнах се на стената и повдигнах главата му.

— Съжалявам, Майк — погледна ме той. — Не исках да се замесваш. Казах ти да стоиш горе. Не мога да се измъкна от тази бъркотия.

— Няма нищо, Джак — рекох и избърсах с палец кръвта от окото му. — Не се тревожи за това сега. Всичко ще бъде наред.

Не го вярвах, но какво друго можех да кажа? Мислех само за факта, че Линч знае адреса ми. Сега щеше да заплашва и мен.

Прекарах нощта в спешното отделение с Джак: шест часа и десет шева. Исках отговори, но той спеше или беше в безсъзнание през повечето време. Когато сутринта се свести, придърпах стола си до леглото му.

— Отиваме в полицията, Джак.

— Опитах се, но те имат информатори сред ченгетата. Затова ме погнаха.

— Кои са те?

— Не знам.

— Не ме будалкай, Джак. Работил си с тях.

Той взе пластмасово шише със сок от подноса до леглото и го отвори.

— Имам само номер, без имена.

— Къде се запозна с тях?

Джак се помъчи да си спомни — на метростанция, в библиотека, в заведение за сандвичи. Анонимни, публични места.

— Извади телефона от панталона ми. Номерът е там.

Наведох се, но после се отказах.

— Забрави — рекох и се облегнах назад на стола. — Не искам да участвам. Всеки път, когато подредя живота си, ти ме въвличаш в нещо подобно. Онзи тип взе шофьорската ми книжка. Знае адреса ми, където спи Ани. И аз. Казаха, че са ми вдигнали мерника. Какво означава това?

— Не можеш ли да отстъпиш? — попита Джак, затвори очи и потрепери, прикривайки болката.

— Кълна се в Бога, Джак! — Скочих от стола и застанах над него. — Ако дойдат при мен, ще…

Завесата се разтвори. Дойде асистентът на лекаря. Колкото и правилна да е позицията ти, не можеш да крещиш на човек в болнично легло, изцапан със собствената му кръв.

Джак имаше леко мозъчно сътресение, но нямаше сериозни наранявания. Асистентът му даде няколко рецепти и сметка за две хиляди долара и ние излязохме от болницата. Аз карах колата. Спрях, за да взема лекарствата на Джак, и после го оставих пред дома му.

— Ще се оправиш ли? — попитах, докато той се качваше по стъпалата.

— Да. И съжалявам, че те въвлякох в тази история. Аз ще се погрижа, Майк. Вероятно това заслужавам, че постъпих правилно. Прибери се вкъщи и не се притеснявай. Говоря сериозно.

Добрият човек в мен искаше да му каже, че го подкрепям. Баща ми беше в затвора, докато растях, живеех с дрехи от „Армията на спасението“ и купони за безплатен обяд. Всеки хулиган в града беше решил да ме съсипе, а Джак винаги се опитваше да ме защитава. Щях да изгубя твърде много. Какво можех да кажа? Не знаех и след нощта в болницата бях твърде изтощен, за да мисля за това. Посъветвах го да се наспи и после се отправих към метрото, за да хвана първия влак преди разсъмване и да се прибера вкъщи.

Прекрачих прага на дома си, седнах на дивана и затворих очи.

— Сега ли се връщаш? — попита Ани, която слезе на долния етаж. — Боже, Майк! Да се напиваш по средата на седмицата.

— Съжалявам. Всеки ден е събота, когато си с Джак Форд.

Тя си пое рязко дъх, щом видя охлузването на лицето ми.

— В някой бар ли се сби?

— Косвени щети. Някакви типове скочиха на Джак.

Тя сигурно предположи, че е било пиянско изпълнение в крайпътно заведение, което не беше толкова страшно като истината. Станах.

— Лоша работа — рекох. И не лъжех. Само пропусках някои неща.

— Не ми изпрати дори съобщение след полунощ. Помислих си, че…

Ани можеше да ми изнесе поучителна реч. Заслужавах го. Но спря дотук.

— Искам само да се споразумеем следващия път да ми се обадиш — добави тя. — Добре ли си?

— Да.

— Ами Джак?

— Общо взето.

— Боли ли те главата?

Кимнах. Болката се дължеше на побоя, умората и безпокойството, не на алкохол, както подозираше Ани. Тя ме погледа как страдам известно време и после реши да намали присъдата ми.