Мэтью Квирк - Директивата

Минахме по моста, навлязохме в Джорджтаун и завихме към канала, където старите фабрики и заводи бяха превърнати в луксозни офиси и апартаменти. „Рйц-Карлтън“ имаше висок комин.

Емили ми нареди да свърна от Уокър Стрийт, да се насоча към закрит паркинг под тухлен склад, преустроен в мансарда, и да спра на запазено място до входа. Пренесохме чувалите с боклук през коридор в сутерена и се качихме в асансьор.

Този квартал е пълен с небрежно-елегантно облечени хора и докато асансьорът се издигаше към шестия етаж, в кабината се струпаха половин дузина от тях. Неколцина загледаха Емили. Предполагам, защото мъкнеше боклук в техния сътворен с много въображение рай на висшия дизайн.

Слязохме на шестия етаж, който приличаше на архитектурна фирма или рекламна агенция, защото имаше голи тухлени стени, отворени пространства, екзотично осветление и модерно обзавеждане.

— Бързо се върна — каза на Емили някакъв мъж с костюм и без вратовръзка.

— Диспутът не продължи дълго.

Мъжът се ухили, размаха пръст, сякаш искаше да каже „хитро“, и отмина. Нещата започваха да придобиват логика. Съдейки по облеклото в стил езда, класическия автомобил и косата, събрана на кок, Емили, изглежда, беше от богат стар род, който знаеше как да се забавлява, а не жена, която влачи чували с боклуци.

Продължихме по-нататък. Огромните кабинети и привлекателните асистентки предполагаха, че се намираме в коридора, където са изпълнителните директори.

Емили отиде в дъното на коридора до кабинет с прозорци от пода до тавана и гледка, обхващаща река Потомак, университета на Джорджтаун и Капитолия.

Квадратурата му вероятно беше три четвърти от тази на нашата къща в Дел Рей.

Тя се престори, че се чувства неловко от размерите му.

— Не знаех, че ще стане такъв, когато правехме плановете. Не мисля, че демонстрирам култ към личността. Използваме кабинета и за съвещания.

— Твой ли е?

— Чувствай се като у дома си.

Емили хвърли чувалите с боклука върху дългата шест-седем метра заседателна маса от дъбово дърво и започна да ги преравя.

— Благодаря ти, че ми помогна — рекох. — Не искам да изглеждам неблагодарен, но може би ще ми кажеш какво правеше зад онази сграда?

Тя вдигна глава.

— От една седмица наблюдаваме офиса там. Имаше вероятност най-после да направим пробив в разследването, но се появи ти и едва не те убиха, затова трябваше да се намеся. В това време всички на онзи адрес вероятно са се изнесли и ние се върнахме в началото.

Нищо чудно, че тя изглеждаше обезпокоена, докато пътувахме с колата. Погледнах книжата на бюрото.

— Как каза, че ти е името?

— Емили.

— Емили?

— Блум.

— Като в охранителна фирма „Блум“?

— Това съм аз — отговори тя. — Хвърли тук и онзи чувал.

Добавих чувала към купчината. Знаех за охранителната фирма „Блум“. Трудно беше да не си чувал за тях. Това беше най-голямата фирма за корпоративно разузнаване в света. Те работеха на пазара за баровци във Вашингтон и имаха офиси във всеки голям град. Нещо като съвременна детективска агенция „Пинкертон“ или частно ЦРУ. Компанията беше на повече от сто години. Бяха започнали като частни охранители на магнатите от железниците, стоманодобивната индустрия и минното дело през Златната епоха.

Бяха проследили и открили скритите придобивки на най-големите диктатори в света и военнопрестъпници и за определена цена можеха да намерят всичко — да освободят отвлечен директор от „Революционните въоръжени сили на Колумбия — народна армия“ или да съберат военна сила по море, въздух и вода и да потушат преврат.

Не можех да повярвам, че тази жена, която почистваше късчета хартия от утайка от кафе, е Емили Блум, най-недостижимата млада жена в Джорджтаун.

— Аз съм Майк Форд, приятел на Тък Строс.

Тя се замисли.

— Да, разбира се. Мисля, че той спомена за теб.

Тък много я харесваше. Той беше един от най-добрите ми приятели във Вашингтон и често говореше за Блум. Тя беше наследница на това корпоративно богатство и Тък копнееше за нея още от ученик. Започвах да разбирам защо.

— Би ли ми казал каква е връзката ти с онези господа? — попита Емили.

Охранителната фирма „Блум“ имаше основателна причина да преследва човек като Линч, но аз нямах.

Тя се приближи до бюрото и написа нещо на компютъра. Отразено в прозореца, аз видях лицето си в екрана. Емили проверяваше досието ми.

— Брат ми може би има неприятности с онези типове — отвърнах. — Опитвах се да разбера какви са и да видя дали ще мога да му помогна.