Мэтью Квирк - Директивата

— Каква вътрешна информация? Коя е мишената?

— Не искам да развалям изненадата.

— Защо не разчиташ на вашия вътрешен човек, а на мен?

— Кой казва, че не разчитам?

— Но, изглежда, прекарваш повечето си време да ме дебнеш.

Линч кимна, сякаш имах право.

— Той е сложен случай. В момента не мога да го намеря. И засега може би е най-добре да не бъркаме в този кошер, освен ако той не направи нещо необмислено. Все някога ще го спипаме.

Той погледна към улицата. Ани беше излязла на верандата и се насочваше към нас. Исках Линч да се разкара.

Колко страшен можеше да бъде един икономист? Щях само да разговарям с него. Това беше малка цена, която да платя, за да го държа далеч от дома си.

— Ами ако го върна в играта? — попитах.

Линч се усмихна и погледна към Ани.

— Тогава участваш.

— Не. Само ще говоря с него, за да не участвам.

— Чудесно. Вътре си. Не забравяй, че ако объркаш нещата или направиш така, че положението да стане още по-напечено, това само ще затрудни работата.

Ани беше на трийсетина крачки от нас. Видях, че Линч изпитва удоволствие от безпокойството ми, докато тя се приближаваше.

Той изчака още една секунда, докато Ани беше достатъчно близо, за да го чуе.

— Името му е Джонатан Сакс. Имаш двайсет и четири часа — каза Линч и тръгна.

— Здравей, миличък. Кой беше този?

„Новият ми шеф“ — помислих си, но отговорих:

— Никой.

Първият ми ден на работа като престъпник-съзаклятник минаваше доста скучно. Паркирах на улицата срещу градската къща на Сакс, една от дузината в комплекса. Имаше си самостоятелен вход и това беше удобно. Часът беше седем и половина, добър момент да засечеш някого, докато отива на работа. След като половин час не забелязах никаква дейност вътре, нетърпението ми се превърна в дързост и се отправих към верандата му.

Видях, че под вратата са пъхнати рекламни листовки за пицарии. До вратата беше закачена пощенска кутия. Почуках по метала и чу приглушено изтракване. Беше пълна до половината.

Сакс явно не се беше прибирал няколко дни по средата на седмицата. Предположих, че е избягал. Надникнах през щорите. Нямаше следи от набързо приготвяне на багаж и вероятно планиране на завръщане. Но не разполагах с дни да го чакам. Трябваше да подготвя показанията за случая с парите с неясен произход, но между тъпотиите със следенето и обяда на Адвокатското дружество, за който Ани ми напомни сутринта, нямах представа кога ще се погрижа за това.

Сакс беше икономист във Федералния резерв и контролираше много банки, затова предположих, че той има достъп до вътрешна информация. Извадих лаптопа си, който имаше широкообхватна карта, и проверих директория в уебсайта на Федералния резерв. Нямаше нищо интересно. Страницата „Контакти с нас“ съдържаше няколко номера, повечето от които сигурно бяха свързани с гласова поща. Някои имаха един и същ регионален код и първи четири цифри.

Това обикновено означаваше, че като набереш тези първи четири цифри, последвани от три нули, можеш да се свържеш с телефонната централа.

Сега имах номер, на който да се обадя, но кой бях аз?

Снощи бях проверил Сакс в „Акюринт“, един от големите източници за намиране на информация. Ако някъде в света има някаква информация за теб в търговска или правителствена база данни, те я купуваха, събираха я и я качваха в сайта, така че да можеш да я потърсиш и намериш. Научиш ли да четеш тези доклади, няколко страници ще ти разкажат историята на нечий живот и ще ти разкрият доста тайни. Видях адреса на Сакс на дома в детството му и списъци на роднините, сътрудниците, колегите и съседите му, всеки, с когото живееше, както и телефонните им номера, историите на работните им места, криминални досиета и на повечето — номерата на социалното осигуряване.

Съдейки по фамилните имена и рождените дати, разбрах, че Сакс има две дъщери, съпруга и еднофамилна къща във Фолс Чърч. От миналото лято, живеел сам в нова, луксозна градска къща в Югозападен Вашингтон. Това приличаше на развод и би обяснило финансови мотиви.

Най-добре е да потърся един работохолик първо на работното му място. Влязох в Linkedln, където се появи списък с колеги и сътрудници на Сакс. Избрах един, който работеше в Министерството на финансите в същата област и сигурно имаше причина да поддържа връзка с моя човек.

Сега бях Андрю Шефър. Поколебах се, преди да се обадя. Имах чувството, че преминавам някаква граница. Това беше първото ми действие за Линч. Потърсих още малко в „Гугъл“ и намерих актуален списък с персонала на Федералния резерв с телефонни номера.