Мэтью Квирк - Директивата

Съдът беше там, когато бях дванайсетгодишен и седмици наред седях на твърди пластмасови столове и чаках, докато преди процеса баща ми обикаляше по срещи с прокурори и ищци, които се усмихваха неискрено, докато бързо преминаваха покрай мен и брат ми. Там трябваше да седя, облечен с дрехите си за църква, и да гледам как председателят на съдебните заседатели обявява баща ми за виновен. Там чух съдията да го осъжда на двайсет и четири години затвор и гледах как съдебният пристав го изтръгва от обятията на майка ми. През по-голямата част от живота ми татко не беше с нас.

И натам се беше отправил Сакс. Идеално място да свърша първата си работа за моите нови престъпни съюзници.

Тротоарите и широките стълби на съдилищата бяха пълни с ченгета. Преброих четирима униформени военни полицаи, докато вървях, и кой знае колко още цивилни.

Сакс спря пред грозна сграда от седемдесетте години от бетон и черно стъкло — Федералният съд. Застана отпред и се загледа във входа, бръкнал с едната си ръка дълбоко в джоба си, а с другата чоплеше нещо на врата си. Бях на двайсетина крачки от него.

В същия миг телефонът ми иззвъня.

Сакс се обърна, когато натиснах бутона да го спра, и се престорих, че минавам случайно.

Беше номерът на Ани. Погледнах колко е часът. По дяволите. Ако не свършех бързо работата, щях да закъснея.

Сакс продължаваше да гледа втренчено сградата. Имаше такъв вид, сякаш щеше да се разплаче. Накрая си пое дълбоко дъх и се върна по пътя, по който беше дошъл. Мина покрай някакъв спортен бар, замисли се за миг и после се шмугна в мрака. Застанах на тротоара така, че да го виждам през вратата.

Телефонът ми отново иззвъня. Изтръпнах и погледнах екрана, очаквайки Ани, но беше Джак.

— Какво става?

— Къде си?

— На „Федералния триъгълник“. Намерих Сакс.

— Какво прави?

— Изпаднал е в депресия, сякаш днес е последният ден на лятната ваканция.

— Какво мислиш, че се готви да направи?

— Не знам… — Отново погледнах към сградата, към която Сакс се беше приближил и после се беше отдалечил. Не можах да повярвам как не се сетих по-рано. Това беше Федералният съд, където се помещаваше Главната прокуратура на окръга. — Главният прокурор.

— Мамка му — изруга Джак.

— Линч каза, че ще го остави на мира, освен ако не направи нещо необмислено.

— Доносничеството е доста необмислено, като се има предвид какво знаем за Линч. Не му позволявай да влезе там. Ще го убият. Току-що си уредих среща. Не съм далеч. Ще дойда.

Казах си, че върша добро дело. Може би Линч наблюдаваше мен и Сакс в момента. Ако видеше вътрешния си човек да влиза в Главната прокуратура, можеше да направи всичко. Имаше и друга причина, поради която трябваше да му попреча — ако Сакс проговореше, щях да загубя единствения ми лесен начин да се измъкна от бъркотията.

Сакс не си поръча нищо на бара. След пет минути се отказа и излезе на тротоара пред фонтаните на Паметника на военноморските сили. Погледна към съдилищата и после пак към колата си.

„Тръгвай си“ — опитах се да му внуша.

Той извади мобилния си телефон. Приближих се още.

Разговорът беше кратък, но успях да чуя края: „Влизам. На отсрещната страна на площада съм. Добре.“

Сакс се отправи към Съдебната палата.

Телефонът ми избръмча. Съобщение от Ани. „Къде си?“

Нямах време да отговарям. Докато вървях след Сакс по площада, можех да се закълна, че видях черен крайслер да минава по Четвърта улица.

Нямах време да се опитвам да придумвам Сакс. Трябваше да се разправям с него в крачка в сърцето на криминалната правосъдна система.

Минах бързо покрай него, докато той се приближаваше към кръстовището. Сакс намери пролука в потока от коли. Наложи се да спра и най-после да го направя. Изскочих пред един кадилак ескалейд на военен полицай, който удари спирачки и наду клаксона, докато бягах, пресичайки улицата.

Сакс стигна до предната врата на Съдебната палата. Хукнах след него, но закъснях. Той вече минаваше през детекторите за метал, а аз бях най-отзад на опашката. Между нас стояха осем полицаи и мястото не беше подходящо да му отправя покана за престъпен заговор.

Изчаках, потейки се, докато ме провериха. Взех мобилния си телефон и хукнах по коридора след Сакс.

Той ме чу, обърна се и ме погледна стреснато.

Покрай нас минаха още двама униформени военни полицаи.

— Джонатан Сакс? — попитах.

Лицето ми се беше зачервило от тичането. Раната до дясното ми око все още не беше заздравяла. Знаех, че приличам на луд.