Мэтью Квирк - Директивата

Това реши проблема. Нямах основателно оправдание, но имаше много начини да го изиграя. Набрах телефонната централа.

— Отдел „Монетарна политика“ — каза мъжът, който отговори.

— Лори Стивънс, моля. — Тя беше администраторът в офиса на Сакс.

— Един момент.

— Лори.

— Здравей, Лори — рекох, фактът, че ме прехвърлиха от централата, означаваше, че номерът ми ще се покаже като външно разширение на телефона, което го правеше по-вдъхващ доверие. — Обажда се Андрю Шефър от фонда за частни капиталови инвестиции. Питам се дали ще мога да се вместя в програмата на Джонатан Сакс днес?

— Изпратихте ли му имейл?

Явно нямах представа как се правеха нещата в този офис.

— Да, но не получих отговор. Не мога да се свържа с него, а трябва днес да изясня въпроса за потребителския индекс.

— Той отсъства от няколко дни. Пипнал е някакъв вирус. Имейлът вероятно ще ви свърши работа.

— Имате ли номера на мобилния му телефон?

— Мобилният му телефон? Не. Може да говорите със заместник-директора, щом е спешно.

Бях преминал границата. Време беше да дам на заден ход.

— Не е необходимо. Готов съм. Само исках да проверя още веднъж нещо с Джонатан. Ще чакам да ми отговори по имейла.

— Добре.

— Благодаря.

Сакс беше избягал от работата си. Наистина се криеше. Погледнах списъка с роднините и колегите му в района. Разполагах само с двайсет и четири часа и нямах време да ходя от врата на врата, нито дори да говоря с всеки един от тях по телефона.

Бях се надявал да убедя Джонатан Сакс бавно и целенасочено, както ме бяха учили, постепенно да щракна капана, така че той да не може да се измъкне. Положението обаче беше лошо. Имах краен срок. Налагаше се да го поразтърся.

Обадих се тук-там, разчупих леда и нещата потръгнаха. Имаше и нещо друго. Забавление не е най-точната дума. По-скоро изпитвах удоволствие, че се отдавам на слабостта си.

Отново погледнах офиса на собственика на имота и се замислих. И после набрах номера на бившата съпруга на Сакс.

— Ало?

— Здравейте. Извинявайте, че ви безпокоя. Аз съм Стивън от „Ривър Парк Хоумс“. Номерът ви е вписан за връзка при спешни случаи с Джонатан Сакс.

— Случило ли се е нещо?

— Да. Тук има голям теч, а ние имаме само служебния му номер. Трябва ни достъп до жилището и се опитваме да се свържем с господин Сакс.

— Опитахте ли на мобилния му телефон? Той каза ли ви новия си номер?

— Знаем само домашния и служебния.

— Той го смени съвсем наскоро. — Тя продиктува новия му номер.

Сега можех да се свържа с него, но какво щях да кажа? Имах неясното усещане, че трябва да съм на негова страна, да съм добрият, а не лошият човек на Линч, но не знаех какво се иска и какви са условията.

Джак ми беше дал номера на Линч предишната вечер заедно с малко основна информация за Сакс. Закрачих по улицата и му се обадих.

— Кой е? — попита Линч.

— Майк Форд — отвърнах, но не можах да добавя нищо повече. Зад ъгъла зави тойота приус и аз познах мъж, който приличаше на Джонатан Сакс след тридневен запой. — Мамка му, той е тук. Ще ти звънна пак — рекох и се скрих зад джипа си.

Колата на Сакс беше доста изцапана. Гуменото растение на задната седалка се заклати насам-натам, когато той спря на улицата и тръгна към дома си. Беше с тъмносин пуловер, панталон в цвят каки и маратонки.

Влезе в къщата си, за да я огледа набързо, и после отиде в канцеларията на управителя на имота. Видях го през прозореца как сочи към къщата си. Бившата му съпруга сигурно му се беше обадила за теча. Нещата се развиваха по-бързо, отколкото бях планирал.

Видях, че озадачеността му се превърна в подозрителност, и Сакс надникна през прозореца.

След това се отправи към тойотата и потегли. Скочих в колата си и го последвах, надявайки се да разбера поне къде е отседнал, за да измисля начин да говоря с него.

Следвах го от разстояние, но това едва ли имаше значение. Сакс беше в някакъв свой свят. В огледалата на автомобила му видях, че той си говори сам, когато спре на червен светофар. От югоизток Сакс подкара по Националната алея, а после пресече към Паметника на военноморските сили и паркира в зоната за автобуси.

Потегли по Пенсилвания Авеню и после се насочи към Индиана. Изведнъж ме осени прозрение. Сакс се беше насочил към така наречения „Федерален триъгълник“, най-омразното ми място във Вашингтон.

Районът е замък на кошмарите за хора с престъпни наклонности. Над улицата се беше извисила застрашително сградата на ФБР, брутална бетонна крепост, а от другата беше Министерството на правосъдието, където преди известно време имах удоволствието за малко да изгоря. Отпред са централата на полицията и Върховният и Окръжният съд на окръг Колумбия. Вършил съм много доброволна работа тук без заплащане, затова човек би си помислил, че съм свикнал с това място, което обаче винаги ме изнервяше.