Мэтью Квирк: Директивата

Другите мъже изкрещяха някои много изобретателни заплахи след него. Аз само го гледах как се отдалечава.

— Нима ще го оставиш да те обере? — попита единият зрител. — Ти си спечели парите честно, пич. На твое място ще намеря този мръсник и ще си взема парите.

— Никога не залагай в играта на друг. — Повдигнах рамене и тръгнах. Докато излизах от уличката, осъзнах, че се усмихвам. Отдавна не се бях забавлявал толкова. След като оцелях от сблъсъка с мошениците от Ню Йорк, определено можех да се изправя пред моята шейсеткилограмова годеница, баба й и сервизите.

Цялата случка продължи двайсетина минути. Скоро се върнах в „Бергдорф“, между Ани и Ванеса. Болката под ребрата ми беше намаляла, сега притъпено пулсираше. Артуро демонстрираше качествата на други вилици за бира.

— Майк — Ани ме погледна мило, — как се чувстваш? Стига ли ти толкова сватбено пазаруване за днес?

В скута си, без да ме видят останалите, аз разгледах онова, което бях задигнал от дилъра, докато ме поваляше на земята. Когато мишената ти носи провиснал, смъкнат на задника панталон, пребъркването на джоба му е лесно.

Той беше избягал и беше загубил всичко. Бях си взел моите шестстотин и четирийсет долара, плюс още осемстотин за неприятностите си и нож, какъвто не бях виждал — тънък, с красиво гравирана дръжка от розово дърво и месингови винтове. Сигурно беше на осемдесет години, испански или италиански. Не беше сгъваем, но изскачаше със същата скорост и лекота. Имах чувството, че хлапакът го е отмъкнал от някого. Този нож беше един от най-смъртоносните предмети, които бях държал. Затворих го внимателно и го прибрах заедно с парите.

Усмихнах се, когато сложих ръка върху банкнотите в джоба си.

— Много се забавлявам — отговорих и после се обърнах към бабата на Ани. — И мисля, че си абсолютно права за сосиерата, Ванеса. Само лиможка. И Артуро. — Потрих ръце. — В теб ли са още каталозите от бутика за порцелан „Хавиланд“?

И в този момент, в компанията на моята годеница и баба й в апартамента за сгодени, прокарвайки пръсти по осемнайсетсантиметровото острие в джоба си и пачката мръсни двайсетачки, които бях задигнал от уличен измамник, осъзнах, че може би нещо не е наред с мен, както и с мечтата за почтен живот, към която се стремях от години.

Половин час по-късно се срещнахме с бащата на Ани за вечеря във френски ресторант с три звезди „Мишлен“. Той пиеше шампанско и говореше по телефона в средата на безлюдна банкетна зала. Приключи с разговора и поздрави Ани и Ванеса, а накрая погледна мен и после дъщеря си и попита:

— Още ли си губиш времето с този човек?

Никой не отговори.

Той избухна в гръмогласен смях и стисна силно ръката ми.

— Шегувам се! Сядайте!

Лари Кларк, или по-точно сър Лорънс Кларк, беше бивша английска ръгби звезда, а сега работеше в областта на висшите финанси и управляваше хедж фонд. Той излъчваше агресивност и крепко здраве и обичаше такъв хумор, който те поставя на място, или мами, а после ти се присмива, че си му повярвал.

Лари беше успял да запази атлетичното си телосложение и всеки ден бръснеше плешивата си глава, придавайки й вид на розова силова орбита, към който в днешно време се стремят много изпълнителни директори. Стоеше му добре в комбинация с намръщената физиономия, щом ме видеше.

Все още бях в добро настроение от срещата си с измамниците на карти и нямах нищо против да вечерям и да разменя няколко закачки с Кларк. След второто блюдо се извиних и тръгнах след сервитьора в лабиринта от рафтове с вина. Уредих сметката, преди Лари да има шанс. Наложи се да го убеждавам, но накрая успях да накарам сервитьора да ми позволи да платя.

Удоволствието от надхитряването на мошениците днес следобед беше нищо в сравнение с изражението на Лари в края на вечерята, когато сервитьорът обясни, като ме погледна, че „господинът се погрижи“.

Докато вървяхме към парка след вечерята, Ванеса каза, че е уморена, и помоли Ани да я изпрати до хотела. Кларк попита дали може „да ме отнеме за минута“.

Надуших постановка. Ани повдигна рамене.

— Ще го върна жив и здрав — добави Лари, но след хода ми с плащането на сметката и едва прикрития му гняв аз не бях сигурен. Съгласих се. Сватбата беше неизбежна. Може би той най-после искаше да се помирим.

Тръгнахме към отсечка от Пето Авеню, където се намираха прочутата архитектурна фирма „Макким, Мийд и Уайт“, хотелът „Гилдид Ейдж“ и клубовете на магнатите разбойници.