Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Години след смъртта на съпруга ѝ Ник я срещна случайно в "Сейфуей" на Уисконсин Авеню. Много от магазините на тази верига във Вашингтон имаха шеговито име, което местните използваха, а този в "Джорджтаун" беше известен като "Социалния Сейфуей". В крайна сметка говориха петнайсет минути пред плодовете и зеленчуците, докато той най-сетне събере смелост да я покани на среща.

Искаше да я впечатли и направи резервация в "Цитронел", най-добрия ресторант в "Джорджтаун" по онова време. Докато пийваха аперитиви на бара в очакване да се освободи масата им, тя се огледа. За Ник заведението беше напълно заслужен лукс, но по-късно разбра как вероятно е изглеждало то в нейните очи – пълно с шумни, кикотещи се лобисти с лични резерви от вино, добре охранени вашингтонци със своите папийонки и перли, сякаш новият век изобщо не е започвал, а Пърл Места [светска дама, организаторка на политически събирания и посланик на САЩ] като нищо може да намине за десерта.

– Може ли да си ходим? – попита тя, а Ник започна да се чуди как е успял да провали срещата толкова бързо.

– Разбира се. Наред ли е всичко?

– Чудесно. Просто… – в този миг се чу кикот, когато мъж в риза без яка настоя сомелиерът да опита виното му. – С удоволствие бих подишала малко въздух.

Ник плати питиетата и двамата си тръгнаха.

– Съжалявам – каза тя, докато крачеха по тротоара. – Просто ми се стори много снобарско. Израснала съм тук. Понякога ги гледаш тези образи с вечния им спектакъл в стил "виж ме само колко съм важен" и направо ти иде да умреш. И без това се разправям с тях на работа по цял ден. Вероятно ще ме помислиш за луда, но дали не може просто да се поразходим?

– Разбира се – отвърна той, всъщност с облекчение. Беше прекарал предостатъчно време в бърлогите на властимащите из Вашингтон, макар обикновено да заставаше до стената на пост и вечно гладен.

С Карън тръгнаха на север. В "Джорджтаун" все още имаше няколко местенца за цигари и алкохол, където минаваха фалшиви лични карти, както и други евтини магазинчета.

Тя посочи модерна тухлена къща, която изпъкваше на фона на именията в джорджиански и федерален стил.

– На Джоузеф Алсоп е. Знаеш ли историята за Кенеди, който през вечерта на встъпването си в длъжност си седи в Белия дом развеселен, Джаки отива да спи, а той стои в онази огромна къща сам-самичък и накрая просто излиза, идва тук и чука на вратата на приятеля си, търсейки питие и нещо за хапване.

– Сериозно ли?

– Така съм чувала – отвърна Карън, която винаги предлагаше най-шарената версия на всеки анекдот. – Понякога ти се иска просто да зарежеш всички преструвки и да вдигнеш наздравица.

Влязоха в магазинче за алкохол, в което тя сподели, че някога купувала с фалшива лична карта евтина бира за себе си и за приятелките си от Националната катедрална школа, преди да отидат да се размотават след училище.

Тази вечер обаче избра бутилка "Сансер" от хладилника.

– Довери ми се за това, става ли?

Той я плати и купи две пластмасови чашки. Тръгнаха по черния път и седнаха на каменното мостче над потока, докато той наливаше виното.

Спомняше си вкуса му, беше като летен пикник, който продължи чак докато залезе слънцето и небето почервеня. Седяха просто така, разговаряха до полунощ, когато изведнъж се появи светлинката на фенерче по пътеката откъм Уисконсин Авеню – някакъв клет пазач, а двамата хукнаха да бягат като две хлапета, които току-що са счупили прозореца на съседската къща, опитваха се да потиснат смеха си, а ръката ѝ беше потънала в неговата, докато тичаха между дърветата.

Ник вървеше през празния парк. Чу движение отдясно и застана неподвижно, взирайки се в мрака. Две очички се обърнаха срещу него като светещи монети.

Енот. Притича покрай него и изчезна в шубрака. Погледна в посоката, откъдето беше се появило животното, като се опитваше да разбере какво го подплаши. Нямаше нищо.

Стигна до кръстопътя между пътеките, които водеха към вътрешността на парка, най-доброто му скривалище. Високи огради и стени ограждаха по-голямата част от този парк и го разделяха от музеите и посолствата, разположени наоколо.

От слушалката му се чу тихо позвъняване. Беше я закрепил в ухото си много хлабаво, за да чува по-добре околните шумове. Натисна бутончето на кабела, за да вдигне.

– Преди секунда говорих с Али – съобщи Дилия. – Чисто е.

– Хубаво. Дръжте фронта.

Нервите му оприличаваха всяко шумолене на вятъра на приближаващ човек. Държеше пистолета до бедрото си и наблюдаваше пътеката зад себе си, прехвърли тежестта от единия крак на другия, като се опитваше да държи надалеч най-лошите си мисли – че са хванали Карън.