Мэтью Квирк - Часът на убиеца

– Това не си ти, Ник – каза Дилия.

Вярно, преди не беше. Но през последните два дни много неща се промениха.

– Ще се подхлъзнат – продължи Дилия. – Ще ни дадат нещо. Можем да го направим по правилния начин.

Нямаха толкова време. Ник не спираше да мисли за спокойната увереност на Дейвид Блейкли по телефона и конкретно за една дума – "довечера".

– Довечера? – каза на глас. – Как може да сложи край довечера?

– Не знам – отвърна Дилия.

– Имат ли какво да използват срещу мен?

– О, Боже! – Дилия също се сети. – Карън.

Имаше само един начин да го контролират – ако държаха нещо, което Ник обича, някой, за когото Ник би разменил всичко, дори живота си.

Колата се изстреля напред, когато той натисна газта и грубо навлезе в лявата лента. Отиваше си у дома.

Телефонът му зазвъня. Той вдигна.

– Ник. – Беше Карън, а гласът ѝ звучеше напрегнато. – Къде си?

– Карам – отговори Ник. – Покрай Анакостия. Добре ли си?

– Мисля, че да… не знам, Ник – каза тя със замислен глас.

– В безопасност ли си?

– Защо да не съм?

– Къде си?

– Вкъщи.

– Да не си видяла някого отвън? Някой наблюдава ли къщата?

– Не съм забелязала нищо.

– Трябва да се махнеш. Там не е безопасно.

– Защо? Какво става?

– Може да дойдат за теб. Да се видим някъде.

– Ник, моля те. Просто иди в полицията. Може да се срещнем там.

– Карън, знам как звучи това, но не мога да имам доверие на полицията. Не мога да имам доверие на никого. Получи ли съобщението ми?

– Няма никакво съобщение. Дори не съм забелязала да си звънял. Хайде просто да се видим и да поговорим, става ли? Какво ще кажеш за…

– Карън, не.

Той осъзна, че ако Джеф и хората, с които работеше, бяха в състояние да прихващат обаждания и да трият съобщения, значи беше възможно и да подслушват.

– Какво? – попита тя.

– Не казвай къде. Може да ни подслушват. Стой далеч от Джеф Търнър. Не вярвай на нито дума от казаното от него. Трябва ти нов телефон. Този не е сигурен.

– Ник, кой подслушва? – вече звучеше отчаяно, почти шепнеше. – Плашиш ме.

Движението се забави и Ник се премести в дясната лента.

– Ще се видим. Ще ти обясня всичко. Има ли някое място, което само двамата с теб знаем? Има ли начин да ми го кажеш така, че ако някой ни слуша, да не разбере за къде става дума?

Мълчание.

– Карън?

– "Сансер" – каза тя.

Ник се замисли за миг, върна се към времето, когато тъкмо бяха започнали да се виждат.

– Помниш ли къде беше? – попита тя.

– Разбира се. Тръгвам натам.

Мълчание.

– Карън? Карън!

– Ще бъда там.

Линията прекъсна.

Сам Макдона се движеше бързо нагоре по хълма, прескачайки оголени коренища и хлъзгави листа. Подпря се с ръка върху грапавата кора на един бук, за да запази равновесие, и видя ниската бетонна платформа до потока. Дейвид Блейкли стоеше на ръба с гръб към него.

Сякаш не забеляза пристигането на Сам. После изведнъж се обърна и вдигна ръка.

– Не помня да е било толкова стръмно – каза Макдона, докато го приближаваше, макар че почти не се беше задъхал.

– Така си беше. Просто сме остарели.

Сам се качи на платформата.

– Боже. Почти не се е променило. Да бях взел и бутилка "Джей енд Би". Помниш ли?

– Ама че бълвоч – каза Дейвид.

– Нямахме много избор.

– Бащите на тайфата трябва да са имали по-хубав алкохол.

– Тогава не различавахме кое какво е.

Дейвид се приближи и наклони глава, без да откъсва поглед от очите на Сам.

– Добре ли си? Съжалявам, че хората ми не са успели да стигнат по-рано.

– Добре съм.

Отиде до края на платформата. Това беше мястото, където с част от приятелите си от "Сейнт Олбънс" идваше след тренировка и пиеше краден скоч. Някои пушеха трева, която си купуваха до канала, докато "Джорджтаун" още беше съмнително място – последни остатъци от историята му на пристанищен град. Другите винаги оставяха джойнта да ги подмине – пиенето беше приемливо, но не и наркотиците. Бяха на по четиринайсет-петнайсет и вече мислеха за достъп до класифицирана информация и бъдещи кампании.

Идваха тук пеш от училището на върха на Сейнт Олбън. Националната катедрална школа се извисяваше там над целия град, а Епископалната градина, проектирана от Фредерик Лоу Олмстед, стоеше съвършено аранжирана в центъра на елитните райони в горната част на "Джорджтаун".

Сам помнеше, когато Малкъм Уайдънър дойде при него, докато се разтягаха преди лакрос, и му каза, че строителен екип се подготвя да излива бетонна плоча на тяхното място, което значеше, че могат да оставят завинаги своите следи там. Беше бягство от спретнатите задни дворове с тяхната изкуствена зеленина, каменни огради и бдящи бащи. Тези момчета някой ден щяха да наследят града, ако успееха да оцелеят след скритите семейни конфликти и невъзможната тежест на очакванията.