Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Сам избута няколко листа с върха на обувката си.

– Още ли са там? – попита Дейвид.

Сам кимна, докато гледаше имената, надраскани в бетона. Ето го Амблър. Ето неговото. А там, най-отдолу: Малкълм.

Сам приклекна и докосна буквите, обагрени в червено от последните слънчеви лъчи. Помнеше момчето, тогава само мускули и жили, което прокарваше пръст по влажния бетон. Мислеше за думите си, които каза на Дейвид за Малкълм Уайдънър: "Трябва да се погрижиш".

С това неясно изречение Сам поръча смъртта му. От спомена му прилоша, но той го преглътна с усилие. Беше станал много добър в това.

А ето и Дейвид: ДБ. Сам не помнеше да са го канили тогава, но той някак се появи. Сега беше неразривна част от живота му, така както беше запечатано в бетона.

– Добре ли си? – попита Дейвид.

Сам кимна и се изправи, запази спокойствие дори когато погледът на Дейвид се задържа върху лицето му. По врата и гърба на Сам беше избила пот, която вече изстиваше, но той беше сложил маската и скриваше страха.

– Всичко това стигна твърде далеч – погледът на Дейвид го изнервяше, но той се приближи. – Изобщо не трябваше да се отърваваш от Малкълм Уайдънър.

Дейвид не помръдна, с изключение на лекото присвиване на очите. Сам зачака, усети тремор по прасеца си.

Дейвид вдигна ъгълчето на устата си и едва-едва погледна към него.

– Но нима си забравил, Сам? Ти, Сам Макдона, уби Малкълм Уайдънър преди две нощи.

Сам отстъпи и вдигна ръка.

– Не, не.

Беше на края на платформата, а Дейвид решително се движеше към него. Блейкли доближи лицето си до това на Сам, а после погледна надолу.

– Чуваш ли ме, майор Том? – прошепна той, а после го изпя със странен тенор. – Чуваш ли ме, майор Том [реплика от песента на Дейвид Бауи Space Oddity от 1969 г.]?

Скръсти ръце и огледа гората във всички посоки.

– Явно никой няма да дойде – каза и протегна ръка. Сам завъртя на милиметри единия си хълбок. Движението беше едва доловимо, но Дейвид пъхна ръка в джоба на сакото му. Извади малко дигитално записващо устройство с червена лампичка на върха.

Изключи го и го огледа.

– Хайде, Сам – каза той, а думите му бяха като бръснач по леда.

Сам тръгна настрани, оглеждайки дърветата, търсейки някой от убийците на Дейвид, но другият мъж го стисна за ръката, преди да успее да избяга.

– Сам, в безопасност си – каза Дейвид. – Нищо такова няма. Никой не идва. Тук няма други хора. – Пусна ръката му. – Мислиш, че ще ти причиня нещо? След всичко, което сме направили заедно?

Сам беше отпуснал тежестта си на петите. Потърка длани в опит да пресуши потта.

– Говори ли с някого? С ФБР? Със съда? С някакви адвокати?

Сам прочисти гърло.

– Не, това си беше за мен. Исках да се застраховам.

Дейвид подхвърли устройството в дланта си. Очевидно беше, че не е професионална работа, нито подслушвател на ФБР.

– Харесва ми, че се опита да ме размекнеш с носталгия. Много хубаво се получи. С кого си говорил за случващото се?

– С никого.

– И какво? Вземаш някакво доказателство, а после търсиш по-голям спонсор? Някой специалист по кризите? Лани Дейвис? Ранди Мастро? Натопяваш ме и твърдиш, че самостоятелно съм инициирал цялата история?

– Не съм казал нито дума. Вземах предпазни мерки.

Дейвид потупа устройството в дланта си, сякаш беше пакет цигари.

– Знаеш ли, разбирам те. Мислиш, че можеш да ме хвърлиш зад борда. Това е Вашингтон. Логично е. Но след като си решил нещата да загрубяват, нека ти кажа защо никога не би се получило. Имаш кръв по ръцете си, Сам. Видях я. Аз лично я почистих от пода на проклетата стая. Двамата сме заедно в това. Живеем и умираме заедно. Ясно?

Тъкмо от това се боеше Сам, това го терзаеше, когато гледаше към тавана в сутрешния мрак.

Сам и Дейвид изкараха десетилетия, без да изяснят на глас пълните условия на своето съглашение, на мълчаливия си сговор.

Дейвид винаги беше наблизо, винаги работеше в негова полза, без някой да го е молил дори. Всичко просто изглеждаше, че се нарежда в полза на Сам. Златното момче. Никога и не пожела да се замисля твърде надълбоко какво прави Дейвид за него, омотаваше се в пашкул и не желаеше да поглежда фактите в очите. Дейвид разполагаше с доказателства за случилото се през онази нощ.

Затова и инвестираше толкова в издигането на Сам. Защото го притежаваше от онзи Четвърти юли насам. Сега можеше да го използва, за да превърне изпълнителната власт в свое лично криминално предприятие, стига да пожелае.