Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Блейкли винаги се оказваше на правилното място, винаги се появяваше неканен. Старият му приятел, помисли си той, стисна устни и отново отпи от бърбъна.

Не. По онова време не можеше да понася това момче. Вечно се стараеше твърде много в училище с лъскавите си дрехи, наконтен като за реклама на "Ралф Лорън", плащаше за какво ли не, имитатор, който си проправяше път в света на Сам с пари. Баща му беше сериозен играч в строителния бизнес в Ню Йорк и Ню Джърси, забогатял от държавни поръчки, които успяваше да осигури за своите фирми, и беше изпратил сина си във Вашингтон, за да си проправи път към сърцето на града. Смяташе, че може да вдигне нивото и да влезе във федералната игра. Целият живот на Дейвид представляваше дългосрочна измамническа схема, игра за влияние и беше сработила прекрасно.

Той беше манипулатор и Сам го наблюдава как се трансформира, как оставя зад гърба си настървеното момче от Ню Джърси. Дейвид винаги търсеше правилната ръка, която да стисне, правилната възможност за стратегическо предимство. Сякаш преследваше Сам през целия му живот – подготвителното училище, после колежа. Сам нямаше никаква представа как Дейвид се озова пред вратата на онази стая на злочестия Четвърти юли.

Но Дейвид получи своя идеален момент да блесне. Сам му продаде душата си за трупа на едно момиче и оттогава се опитваше да си я откупи.

Той положи ръка върху очукания камък на перваза и се загледа в Белия дом.

Беше близо. Извърши немислимото, за да задържи миналото, където му е мястото, и да стигне дотук, до този ден. И от това стомахът му се преобръщаше. Щеше да има всичко и пак щеше да е под контрола на Дейвид Блейкли.

Разсмя се, продължително и гръмко, а звукът отекна из празното помещение. Почувства се по-добре, това разсея ужаса.

Кучето се присви уплашено.

Как допусна въобще да се притесни толкова заради подобно нещо? Той беше проклетият кандидат за президент. Това щеше да е неговият дом. Той беше начело. Със сигурност имаше начин да си върне контрола.

Пое си дълбоко дъх и пресуши чашата.

– Съжалявам, Дейвид. Това е моето шоу.

Взе телефона. Време беше да си поговорят. Дейвид вдигна на третото позвъняване. Сам му каза, че иска да се видят на онова тихо място, където започна всичко това.

Ник караше по шосе "Анакостия", промушвайки се между колите, докато Дилия работеше на лаптопа на седалката до него. На екрана беше отворена карта, която проследяваше местонахождението на Макдона. Устройството беше сработило.

– Сега оправям аудиото – каза тя. – Ако някой се обади, ще можем да слушаме.

– Нещо друго намери ли? – попита Али.

– Само данните за местоположението му. След малко започвам да изтеглям съобщенията и имейлите му.

– Бяха много внимателни да не записват нищо…

– Задръж – каза Дилия на Али и присви очи. – Говори с някого.

Натисна някакъв бутон на лаптопа. От колонките се чу глас:

– Държа нещата под контрол, Сам.

– Не, нищо не държиш. Ник Авъроуз навря пистолет в лицето ми, по дяволите.

– Ще се видим там. Мога да те закарам някъде, където и двамата ще сме в безопасност, докато не свърши всичко. Ще го преживеем. Ще се справим с него.

– И как точно ще стане това?

– Ще ти разкажа лично. Но тази история ще приключи довечера.

Разговорът свърши, а от колонките на Дилия се понесе само статично пращене, като лекото шумолене на поток.

– Това беше Дейвид Блейкли – поясни Али. – Но не е достатъчно. Не каза нищо конкретно.

– Можеш ли да се включиш към микрофона или камерата му? – попита Ник.

– Не и с този телефон – отговори Дилия.

Ник се обърна към Али.

– Мислиш ли, че ще има нещо в съобщенията или имейлите, което да ни е от полза?

– Възможно е, но се съмнявам.

– Къде е Сам сега? – попита Ник.

– В Капитолия – каза Дилия. – Но се движи. Сигурно излиза. Какво искаш да направим?

– Сам и Дейвид ще се срещнат. Ще разберем къде. Можем да се доберем до тях.

– Какво означава това? – попита Дилия.

– Мога да ги спра – отвърна Ник.

– Как точно? – поинтересува се тя, докато Ник гледаше в огледалото. – Какво, просто ще ги убиеш ли?

Ник натисна газта и изпревари колата отпред.

– Това е самозащита. Няма да спрат, докато не се отърват от всеки, който е наясно с това, което са направили.

Дилия отклони поглед от него и го насочи към Али, която само кимна.

– Прав е.

– Вътре сме – обяви Дилия. – Може да намерим нещо.

Той стисна зъби. Беше уморен да задава въпроси, да се надява, да възлага всичките си надежди на истината, сякаш тя беше някакъв древен идол. Имаше други начини, по които да ги спре. И Ник знаеше как.