Мэтью Квирк - Часът на убиеца

– Какво имаш срещу мен?

– Всичко. Но този път не води до нищо добро за никого. Не това се случва в момента. Аз не те изнудвам. Защитавам те.

– Може да зарежеш ролята на добрия другар. Знам за какво става дума.

– Разбирам защо се чувстваш толкова отчаян след случката с Авъроуз. Почти стигнахме до края, Сам. Може би не го виждаш. Но това – той вдигна устройството – е начинът, по който всичко ще се провали. На Никсън му се размина. Спечели с убедителен резултат през 1972 година. И всичко щеше да е наред, ако не беше цялата тази параноя, паника и записи. Вечно тези проклети записи. Погледни колко неща им се разминаха на семейство Кенеди, а сега са същински светци. Никой не иска скандали. Градът се самолекува. Всички знаят, че е по-добре да не копаят, защото до един имат нещо заровено. Часове те делят от получаване на цялата партийна подкрепа. Цялата машина – парите, всички служители, реалната власт, всички ще са зад гърба ти.

Сам направи няколко крачки по платформата.

– Но Авъроуз е някъде там. Както и Али Уолдрон. Тя знае твърде много, а сега работи с него.

– Нещата вече са под контрол.

– Как?

– Досега ни вземаха мярката. – Той вдигна рамене. – Но часовникът тиктака. Има начин да се справим с това тази вечер, преди да приключим със спонсорите и преди да обявиш кандидатурата си.

– Искам да знам какво ще правиш.

– Трябва да играем малко по-грубо – отвърна Дейвид.

Сам замачка дясната си длан с пръстите на лявата.

Дейвид вдигна записващото устройство.

– Харесва ми тази груба игра, Сам. Харесва ми, че си готов да направиш, каквото е необходимо. Забрави за оптиката и застраховките, става ли? Този човек се опитва да те убие, по дяволите. Това прави той. Стига до хората. Трябва да те скрием на сигурно място, извън града, някъде, където не може да те пипне. Там ще се срещнем с Амблър. Всичко си остава по план.

– А Авъроуз?

– Щом сме на сигурно място, моят човек ще оправи нещата. Ще заличи всичко. Влизаме във война.

Сам го погледа и се почувства странно спокоен. Дейвид имаше доказателства. Можеше да го съсипе. Онова, от което се страхуваше от двайсет и пет години, днес беше казано на глас. Изпитваше облекчение най-после да знае с пълна яснота, че няма никакъв друг избор.

"Сансер", френско вино, но за Ник и Карън можеше да означава само едно място – скритата речна долина на парка "Дъмбартън Оукс", където отидоха през първата им вечер заедно.

Закрачи по черен път, вляво от който се извисяваше стара каменна стена. Слънцето беше ниско, а последните нюанси на синьото вече бяха изчезнали от небето. Намираше се в сърцето на "Джорджтаун", квартал с къщи на стотици години, квартал на пари от Средния изток и елитни фамилии, на безкрайни тълпи, които жужаха покрай луксозните магазини на улица "Ем", и въпреки това тъкмо тук, на няколко крачки от голямата лудница, всичко потъваше в тишина.

Едно семейство, в което се съчетаваха политическа династия и богатство, натрупано от патентоване на лекарства, беше съградило наново имението "Дъмбартън Оукс", където някога живееше вицепрезидентът Джон С. Калхун, превръщайки го в малък рай от градини и колекция византийско изкуство от световна класа, понастоящем музей и изследователска библиотека към "Харвард". Долината зад "Оукс", пасторален пейзаж с малки водопади и езерца, се беше озовала в ръцете на парковите служби, до голяма степен забравена и отворена за посещение, стига някой изобщо да можеше да я намери.

Входът беше в края на старата алея на влюбените, черен път, който никак не изглеждаше намясто в сърцето на пренаселения Вашингтон.

Ник вървеше по чакъла. Пред входа на парка "Дъмбартън Оукс" от висок стълб висеше бяла табела. Беше затворено, но той побутна портите, а веригите задрънчаха, докато се вмъкваше през тесния процеп и влизаше вътре. Над него дърветата образуваха арка като в катедрала.

Оставиха колата на Али в квартала, възможно най-близо, а Дилия и Али действаха като съгледвачки около подстъпите към парка. От дясното му ухо висеше евтин чифт слушалки, свързан към телефона, за да е в непрекъснат контакт с тях.

Движеше се внимателно, плъзгайки се през сенките съвсем тихо, заслушан за присъствието на Карън или за засада.

Дойдоха тук на първата си среща, макар че това място беше последното, което си представяше за онази вечер. Запозна се с нея чрез приятел на Ема, с когото играеше софтбол, а после я засичаше из политическите среди във Вашингтон – Карън беше със съпруга си, а Ник с пистолета си като охрана. Тя винаги се държеше приятелски към всички, без онова самочувствие на повечето важни личности, които се отнасяха към всеки от служителите наоколо като към слуга, а ако не можеше да им свърши някаква работа, оставаше напълно невидим за тях.