Мэтью Квирк - Часът на убиеца

В далечината се появи фигура, сякаш се материализира от мрака. Единствената светлина в парка идваше от луната. Карън се приближи от далечния край на поляната.

Той тръгна към нея. Тя направи още три крачки и спря, но той продължи да върви. Изглеждаше съсипана и той се мразеше, задето ѝ беше стоварил всичко това на главата.

Очите ѝ се стрелнаха вдясно от него към мрака. Той погледна и чу стъпки сред листата от същата посока. Телефонът зазвъня в ухото му, толкова се беше съсредоточил, че едва го чу, но все пак натисна бутона. Дилия заговори, докато той оглеждаше гората.

– Зад теб се движат хора, Ник. По страничната пътека в посоката, към която тръгна ти. Не знам откъде се взеха. Трябва да се махаш оттам.

– Карън – повика Ник и ѝ помаха да дойде, вдигайки едновременно пистолета. – Трябва да вървим.

Лицето ѝ се промени. Никаква паника, никакъв шок. Тя вече знаеше, че има и друг човек на мястото. И макар да разбираше какво става, не можеше да преодолее инстинкта си да я пази.

– Карън, хайде!

Тя отстъпи три крачки назад, без да се обръща, а по лицето ѝ се изписа ужасна смесица от болка, вина и съжаление.

– Махай се, Ник! – викаше Дилия.

Той все още протягаше ръка към съпругата си.

– Съжалявам – каза тя само с устни и се върна в мрака. Той отпусна ръка, чу, че от двете страни го приближават хора, обърна се и побягна.

Ник бягаше по пътеката, после спря и силно изви гръб назад, за да обере набраната скорост. Те очакваха да бяга. Сигурно го причакваха и щяха да го обградят от всички страни.

Трябваше да действа така, както не биха предположили. Шмугна се тихо вдясно, където почти нямаше светлина, към дървото до потока, точно до мостчето, където с Карън прекараха първата си среща.

Претърсваха внимателно и го обграждаха. Не знаеше колко са, поне четирима, доколкото чуваше. За момента трябваше да остане незабелязан, да се покрие, докато минат, да се окаже зад гърбовете им и да избяга или да ги елиминира един по един.

Стъпи във водата, толкова студена, че чак пареше, после нагази навътре, когато един от лъчите на фенерите обходи парка, примигвайки между дърветата. Телефонът му беше на тих режим и той го скри до камък под моста.

Потопи се в потока до кръста, почувства как водата прониква през дрехите, кожата и мускулите му се напрягат от студа, а петите му потъват в калното дъно.

Бавно се придвижи заднишком под моста. Светлината се отрази в повърхността на водата, а Звукът от бягащи стъпки се усили. Иззад моста лъчът се насочи към мястото, където беше приклекнал. Залегна, пое дълбоко въздух и потопи глава под водата.

По земята отекна тропот на ботуши. Гласове. Под повърхността се чуваха приглушено. Покрай него мина лъч светлина, топло-червен през клепачите му, а после отново настъпи мрак. Почака още, дробовете му го свиваха, въздухът свършваше, а сърцето му препускаше. Всеки удар кънтеше като тимпан в потопените под водата уши.

Приближи лице до повърхността и светлината се върна. Пак се потопи.

Задръж. Спокойно. Задръж.

Отново настана мрак и той рискува да си поеме дъх, показа лице над водата и изпълни дробовете си.

Туп… туп.

На мостчето горе имаше човек, който крачеше бавно. Ник се надигна, а мокрите му дрехи го задърпаха надолу. Искаше само да се движи, да действа, да бърза, но си наложи да прави всичко сантиметър по сантиметър, да не вдига шум. Попипа долната част на моста и изви глава, за да погледне мъжа горе.

Онзи се взираше в обратната посока, а в ръката му имаше пистолет със заглушител. Спря. Светлината се насочи към водата от другия край, после се върна близо до мястото, където се криеше Ник.

Той излезе изпод моста, подкоси краката на мъжа и го събори. Човекът се стовари тежко на земята, а изпод него се разхвърчаха камъчета със звука на засилена ниска топка.

Фенерчето падна, хвърляйки полукръг от светлина върху пътеката и през дърветата, докато най-сетне спря на място. Ник се качи на моста, а през това време мъжът успя да се вдигне на едно коляно.

Ник го удари с юмрук по челюстта, избивайки главата му наляво. Онзи се просна по корем в безсъзнание.

Ник грабна пистолета от ръката му, след което изключи фенерчето.

Дали останалите са чули? Сигурно са видели светлината. Скочи на брега на потока и взе телефона си. Сега светлините бяха навътре в парка. Успял е да мине зад тях и може би щеше да успее да избяга.

Тръгна напряко през гората към оградата, деляща парка от музея с неговите тухлени стени и порти от ковано желязо. Фенерчетата се обърнаха към него, но сега вече беше далеч и щеше да е трудно да го различат сред храсталака. Побягна, а въздухът беше леден по влажната му кожа, но той тичаше към портата, през която влезе, и към черната пътека.