Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Куршумът на този стрелец се беше забил в Дилия.

Ник се прицели и натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката му и изплю бяла пара от върха на заглушителя. Мъжът падна.

Ник усети кръв по ръката си и видя ужаса и болката в очите ѝ.

– Не, не, не – повтаряше той, без да спира.

Подкрепяше я, докато вървяха към колата на Али. Тя натежаваше все повече и отслабваше с всяка крачка.

– Само се дръж, чу ли? Дръж се.

Оглеждаше улицата зад тях, докато вървяха, и размахваше пистолета. От близкия ъгъл изникна поредният въоръжен преследвач. Ник стреля два пъти, отвори вратата на колата и ѝ помогна да се качи вътре.

Изтича до шофьорското място, като продължаваше да държи ъгъла на мушка, после запали и се изстреля на мига.

Дилия все още дишаше, сърцето ѝ продължаваше да бие, а ръката ѝ притискаше раната високо на гърдите, близо до рамото. Тя беше свалила раницата си на пода.

Седеше със затворени очи, пребори се да ги отвори, а после пак ги склопи. Той се пресегна и притисна ръка върху нейната, върху студените ѝ пръсти. Тя изстена и стисна зъби.

– Дилия, всичко ще бъде наред.

Тя затвори очи, отметна глава назад и започна да диша бавно и продължително през стиснати устни.

Мигът, в който я простреляха, не спираше да се разиграва отново и отново в ума му. Той я прикри с тялото си, но тя се опита да избута и двамата от пътя на куршума, откри себе си, за да спаси него.

С една ръка управляваше колата, летейки по страничните улички към Университетската болница на "Джорджтаун".

– Студено ми е, Ник.

– Още само секундичка, нали ще изтърпиш? Само не ме оставяй.

– Как се справих?

– Идеално, миличка. Справи се идеално. Спаси и двама ни. – Той едва говореше, като я виждаше такава дребничка да се бори срещу болката, безмълвно и смирено. – Майка ти и татко ти щяха много да се гордеят с теб.

Едва доловима усмивка докосна устните ѝ, после изчезна, а главата ѝ се отпусна встрани.

Ник спря пред спешното отделение и изскочи навън, за да помогне на Дилия да слезе. Към тях със забързана крачка се приближи сестра.

По пътя успя да се обади и съобщи за огнестрелна рана, като използва всичките си познания, останали му от "Сикрет Сървис" за професионалния език, с който се осигуряваше предимство. Говореше като първи реагирал на произшествието и им нареди да имат готовност. Затвори телефона, преди да успеят да поискат самоличността му.

Влезе заедно с нея, предаде портфейла ѝ с личната карта и картите за застраховките ѝ. Трябваше да избегне възможно най-много въпроси, застанал насред спешното отделение с влажни дрехи и с вид на психопат. Пистолетът беше в якето му, беше успял да махне заглушителя, който иначе не се побираше в джоба.

– А вие сте? – попита сестрата.

– Намерих я на улица "Уотър". Не знам какво се е случило. Беше на земята и кървеше.

Това беше най-близката до нападението болница. Ник знаеше, че при това положение е твърде вероятно да свърши в ръцете на полицията или на убийците. Но нямаше значение. Интересуваше го само дали Дилия, чиито пръсти вече се бяха вледенили, ще оживее.

Бързаше след сестрата по коридора, вече извън чакалнята. През рамо забеляза униформен полицай.

Клепачите на Дилия бяха едва отворени, отдолу се виждаше само бялото на очите ѝ, а сестрата проверяваше дихателните пътища и я караше към амбулаториите.

– Ще се наложи да останете тук, господине – каза му тя, но той не можеше да я остави, не можеше да откъсне очи от лицето на Дилия, странно спокойно насред целия ужас.

Към гърдите му се прилепи длан, той обърна глава и се озова лице в лице с друг медицински служител – едър мъж над метър и осемдесет и пет, с вдлъбнати очи и мускулести ръце, опънали престилката.

– За нейно добро е, не бива да влизате – каза той и Ник отстъпи.

Отново забеляза полицая и рецепционистката с папка в ръка. Притисна се към стената и забеляза някакъв страничен коридор.

Двама лекари минаха покрай него със сериозни изражения и се насочиха към стаята, където въведоха Дилия. Медицинската сестра беше изчезнала, а Ник я видя в отражението на стъклената преграда на бюрото – разговаряше с полицая.

Трябваше да остане тук, в случай че някой дойдеше да я довърши, но и да бездейства в затвора, също нямаше да е от особена полза. Налагаше се да намери скришно място, където да застане на пост. Издебна подходящия момент, измъкна се по коридора и излезе в нощта.

Зае позиция близо до изхода с изглед към главния вход и достъп до паркинга, сложи ръка върху пистолета в джоба си и зачака.