Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Входът беше твърде очевидно място за бягство, затова се шмугна покрай оградата към един по-невзрачен кът на парка, обрасъл в зеленина. Засили се срещу стената, скочи, притисна крак към тухлите, хвана се за перваза отгоре, а дланите му се протриха в старите камъни. Надигна се на ръце, като внимаваше да остане приведен, и се спусна към калното хълмче от другата страна.

На бегом се върна на улицата и забеляза светлината от купето на нечия кола по-надолу – някой се качваше в джип. Без да се отделя от тухлената стена, хукна към колата, "Шевролет Събърбън". Различи профила на Джеф през задното стъкло. Карън седеше до него.

Държеше пистолета си ниско, в готовност, докато се приближаваше към тях и стигна на петнайсетина метра. Тя протегна ръка и я сложи върху рамото на Джеф. Размениха няколко думи. Нямаше страх. Нямаше заплаха.

Ник побягна, когато джипът потегли, но изостана на трийсет метра. Нямаше начин да стреля през стъклото от такова разстояние, без да рискува да уцели и нея. Червеното сияние на задните фарове изчезна зад хълма.

Ако досега се опитваше да не вярва на това, което видя в парка, да не повярва, че го е предала, то вече нямаше надежда. Беше в шок, безчувствен като пръстите на ръцете му.

Дилия звънеше. Сложи слушалката в ухото си и вдигна.

– Добре ли си? – попита тя, дишайки учестено, без да изговаря думите докрай.

– Успях. Къде си?

– Движа се по улица "Ар". Хванаха Али.

– Какво?

– Двама мъже. Видях да я хвърлят на задната седалка на някаква кола, черен "Събърбън". Бореше се с тях и боже мили, единият я удари в главата с юмрук много силно. Тя просто се свлече. Беше… – Дилия изруга под нос.

– Видяха ли те? – попита той.

– Не знам.

– Отивай към колата. Ще те намеря.

Вече бягаше от парка по тухлените тротоари, по тихите улички с редиците дървета от двете страни, препускаше с всичка сила, а дробовете му горяха.

Продължи да тича, успя да избегне една кола, докато пресичаше кръстовището на бегом, а после видя жена, застанала встрани от уличните лампи. Дилия.

Той пресече улицата. Тя се обърна към него, по лицето ѝ се четеше страх, а после и тъжно облекчение.

Поведе я на юг към колата.

– Накъде отведоха Али?

– Към Уисконсин Авеню. Само че вече са набрали голяма преднина. Какво стана с Карън?

– Тя… – не можеше да говори за това. – Къде е последното местонахождение на Сам Макдона?

– Току-що проверих – отвърна Дилия, докато пресичаха. – Движат се на северозапад към Мериленд, далеч от града.

– Али каза, че Дейвид има вила някъде в планината в този район. По пътя за Кемп Дейвид или нещо подобно. Било усамотено. Звучи ми като място, подходящо да заведат и Ема Блеър.

– Мога да намеря местонахождението на Сам, когато стигнем до колата.

– Дейвид каза, че със Сам ще са заедно. На сигурно място.

– Какво мислиш?

– Ако успея да се добера до тях, мога да сложа край на всичко това окончателно.

Продължиха пътя си покрай имения и редица къщи с типичните за квартала калдъръми, тесни улички и алеи. Той спря на ъгъла до висока тухлена стена, покрита с бръшлян, и се показа, за да погледне към колата. Искаше да провери дали нападателите им са я открили, дали не ги причакват в засада.

Докато оглеждаше в тъмното, пръстите на Дилия се впиха в предмишницата му и тя се притисна към него.

Той се обърна и видя мъжа, който ги доближаваше изотзад. Пистолетът в ръката му проблесна с матов оттенък под уличните лампи, когато го вдигна и го насочи право срещу тях.

Ник преметна ръка през раменете на Дилия и я притисна към гърдите си, извъртайки се с гръб към стрелеца, в опит да я прикрие с тялото си, и същевременно избута и двамата зад ъгъла.

Тссс. Куршумът изсвистя като нож върху точило, когато профуча покрай тях, и той направи още една крачка.

Тссс. От лявата им страна се пръснаха парченца тухла и вдигнаха червен облак прах. Някои от късчетата се забиха във врата му. Той задържа Дилия и продължи напред, вече напълно скрит зад ъгъла. Притисна се към стената за прикритие, обгърнал Дилия с лявата си ръка, притиснал я към себе си, докато вдигаше своя пистолет и надничаше зад ъгъла в очакване на атака от мъжа, готов за изстрела му.

– Ник – подвикна Дилия и го издърпа от стената.

Шшшуп. Тялото ѝ се стегна срещу неговото. Тя извика от болка.

Той се обърна, дръпна пистолета иззад ъгъла и забеляза втора фигура, която ги приближаваше с извадено оръжие, но по улицата, на която се криеха.