Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Ник искаше да притесни Макдона, да види на кого ще се обади и къде ще отиде след това. Искаше да запише признания. Нямаше да мине пред съда, но пак щеше да е нещо солидно, което Ник можеше да използва пред адвоката си или пред медиите.

Продължи да кара, бързо, после бавно, завиваше, без да подава сигнал, движеше се по магистралите и тихите квартални улички на "Брукленд", прилагайки методично всичките си умения, за да забележи или заблуди евентуалните им преследвачи, преди да се срещне с Дилия и да започне работа по телефона на Сам.

Прекоси Анакостия и бързо сви към местните улички. Минаха под оголял балдахин от дървета и се насочиха обратно към реката и мочурищата, които ограждаха парка "Кенилуърт" с Водните градини. До парка имаше километрична отсечка блатисто крайречие, а той разчиташе да е празно извън сезона.

Тръгна по страничен път с напукан асфалт, зави по една алея и спря до павилион с гледка към Анакостия и хълмовете на Националния дендрариум от другата страна на реката.

– Чисто ли е? – попита Али, а очите ѝ се стрелкаха щателно между околните дървета.

Ник имаше добра видимост към всички подстъпи. Облегна се назад и си пое първата нормална глътка въздух от цял час.

– Да.

Джеф знаеше, че Карън си е вкъщи. Беше я наблюдавал. Почука два пъти на вратата и зачака, заслушан в стъпките ѝ из къщата. Тя открехна на няколко сантиметра и надникна с подозрително изражение. Усмихна се, щом го позна, отвори широко вратата и го прегърна набързо през раменете.

Той леко се извърна, за да не усети пистолета на колана му, след което тя го пусна вътре и затвори вратата. Джеф можеше да проследява телефонните ѝ разговори, да трие гласовите ѝ съобщения, но все още беше нащрек, готов да действа. Не знаеше дали съпругът ѝ не е намерил начин да стигне до нея, без той да забележи, дали някак не е разговарял директно с нея.

– Има ли новини от Ник? – попита той, докато Карън го въвеждаше вътре.

Тя поклати глава.

– Държиш ли се?

– Успявам някак малко по малко – отвърна тя.

– Какво мога да направя за теб?

Тя прибра кичур коса зад ухото си.

– Още не съм сигурна. Радвам се, че си тук.

Някъде от къщата се чу писукане. Сушилня.

– Ще ме изчакаш ли една секунда?

– Разбира се.

Тя се обърна и се отдалечи по коридора. Той тръгна из къщата, приближавайки се все повече, крачка по крачка, премерено, тихо, докато я наблюдаваше в гръб. Гледаше тази елегантна шия на танцьорка. Колко крехко създание.

Подмина трапезарията и си спомни вечерите, през които седяха около тази маса. Не искаше да го прави, да вижда Карън изплашена, както беше Ема Блеър. Но всичко това излизаше извън контрол. Ник беше на свобода, а сега знаеше и истината за Джеф. Трябваше да се справи с него.

Карън имаше доверие на Джеф. Беше на негова страна, поне засега, а тя можеше да му е полезна по един или друг начин. Трябваше да внимава с нея. Беше умна, достатъчно проницателна, за да застраши всичко.

Спря в коридора и я загледа през открехнатата врата на пералното помещение, беше застанала с гръб към него, а косата ѝ – лъскава като житно поле през лятото.

Колко хора е убил в безполезни войни? Колко хора, за да защити и облагодетелства покварените? Изгубил им е броя. Винаги е работил като наемник, макар че сега най-после получаваше, каквото заслужаваше.

Това беше преимуществото на Джеф – неговото безразличие. Когато си убивал достатъчно, става механично, без никаква мисъл, като да режеш пържола. Научи се да изключва присъщите човешки симпатии. Отначало се изненада колко му е лесно. Трябваше да се прикрива. Подобно нещо плашеше хората. Но някои от онези, за които работеше, го забелязаха и го възнаградиха. Беше рядкост да откриеш човек с такова умение, който да може и да го прикрива, да се движи незабелязано в нормалния свят. Това правеше работата му толкова доходоносна. Така си спечели живот като на хората, на които някога служеше.

Мислено се върна отново към онзи ден преди месец, когато отиде при Ема Блеър. Домът ѝ беше тих, като този тук, а всекидневната – изпълнена със светлина. Търсеше нея и дневника, който водеше.

Заведе я във вилата на Дейвид Блейкли, в скритата и сигурна къща за гости отзад. Прелисти страниците на дневника и прочете какво е видяла на горния етаж на онзи Четвърти юли преди двайсет и пет години.

Оказа се, че Ема Блеър е пазила много тайни, а сега Джеф знаеше всички до една. Бяха колкото ценни, толкова и опасни. Трябваше да внимава, да подбере правилния момент, за да предприеме своя ход и да използва наученото като стратегическо предимство. Ако съумееше да си изиграе картите правилно, щеше да се превърне в истински играч вместо прост изпълнител на поръчки.