Мэтью Квирк - Часът на убиеца

– Когато говорихме по въпроса – обясни Сам, – не казах, че искам това.

– Хайде, Сам. Искаше да уредя нещата. Уредих ги. Нямаше друг начин. С мен няма нужда да се преструваш. Знаеше за какво ме молиш. Именно за това в момента изживяваш само лек инфаркт.

Макдона изпусна дълга въздишка.

– Познавам те, Сам. Аз съм единственият човек, който те познава в действителност. Мога да те предпазя от всичко това. Правих го двайсет и пет години, а са ни нужни само още няколко дни.

Сам прокара ръце по бедрата си, без да промълви и дума. Дейвид се зачуди дали няма да се пречупи точно сега. Щеше да е разбираемо.

Но когато се обърна отново, Сам просто кимна два пъти и доби такова изражение, сякаш разговорът никога не се беше случвал. Беше политик. Маската отново стоеше на лицето му.

– Единственият изход е право през бойното поле, нали така? – окуражи го Дейвид. Най-сигурното място за Сам Макдона щеше да е Овалният кабинет.

Дейвид беше оставил зад гърба си почти всяко напомняне за мястото, от което беше дошъл, докато си проправяше път във Вашингтон. Само за няколко седмици от пристигането си в "Сейнт Олбънс" като тийнейджър пребори слабо доловимия акцент от северната част на Ню Джърси, който дори не подозираше, че има, и започна да казва "вода" стегнато, вместо с провлачено "о". Само една черта така и не изостави – грижеше се за приятелите си независимо от всичко. Тук това беше рядкост и тя му служеше добре.

Сам посегна към дръжката на вратата.

– Всичко наред ли е между нас, Сам? – попита Дейвид.

Сам се ококори съвсем леко, докато обмисляше отговора си.

– Разбира се. – Потупа Дейвид два пъти по крака. – Благодаря ти. За всичко.

Ник и Дилия работиха почти през цялата нощ. Тя успя да дремне два часа, но Ник нямаше как да заспи насред цялата тази бъркотия. Малко след пет часа се качиха на колата и отидоха до апартамента ѝ. Тя щеше да се заеме с търсенето на следа, която да им помогне да намерят нещо за параванните фирми, както и на други улики.

Дилия беше настроила за Ник един от смартфоните си така, че той да може да ѝ звъни и да праща съобщения, без да бъде проследен. Обажданията до обичайния му номер щяха също да се пренасочват към този апарат.

Той я предупреди да не се показва много навън. Тя щеше да свърши работата зад компютъра, а той щеше да се занимае с останалото на улицата.

– Ами ако се обадят или дойдат от полицията? – попита тя.

– Не ги лъжи – посъветва я той. Не искаше тази ситуация да ѝ се отрази. – Но и не е необходимо да говориш с тях.

– Значи да не отварям вратата?

– На никого – каза той.

Той сложи ръка върху топката на вратата, готов да тръгне, но забеляза, че Дилия гледа надолу. Нещо не беше наред.

– Защо са решили да натопят теб, Ник?

– Защото аз можех да стигна до него.

– Не знам. Цялата тази работа. Начинът, по който са те набелязали. Съобщенията. Всичко изглежда много лично.

Той кимна. Цяла нощ мисли за същото. Не можеше да се отърси от едничкия въпрос – "Защо точно ти?", докато излизаше от апартамента на Дилия и тръгваше през развиделяващия се сив вашингтонски квартал "Шоу".

Работният им пикап беше паркиран в близка уличка, плащаха си наем за мястото, което се намираше на една пресечка от гаража. Увери се, че никой не го наблюдава, после се качи вътре и се запъти към къщи.

Небето порозовяваше, когато сви по обточената с дървета улица и паркира пред къщата си. В домовете на съседите прозорците вече светваха. Покрай него мина миниван. На алеята пред къщата се въргаляше сутрешният брой на "Поуст" в найлоновата обвивка, в която го доставяха, Ник можеше да си въобрази за миг, че всичко е наред. Да си представи, че е вътре с чаша топло кафе в ръка и си разделя вестника с Карън.

Нощта премина в преследване – той беше и преследван, и преследвач, – в хиляди въпроси и в отчаяно бягство. Сега обаче правеше крачка назад.

Бяха планирали да го убият в дома на Уайдънър. Беше убеден в това. Какво си струваше подобен риск? Какво си струваше убийството на бивш директор на Централното разузнаване?

Мислеше за съобщенията, които му бяха приписали и които съдържаха заплахи към Уайдънър. Датираха отпреди месец, а той дори нямаше представа дали наистина са били изпратени тогава, или просто бяха някак сложени в пощата му със задна дата.

"Остави я на мира", гласеше едното съобщение.

В тяхната схема изглеждаше, че Ник е бил обсебен и е преследвал Уайдънър заради жена. Защо са избрали точно този мотив, за да го свържат с директора? Та Ник беше луд по съпругата си. Никога не ѝ беше изневерявал.