Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Дилия отвори браузър в другия край на екрана. Въведе една дума – "как", и Гугъл допълни останалото със свое предложение в синьо въз основа на вече въвеждани фрази за търсене, в случая – "Как да почистим ДНК от нож".

– Какво е това? – попита Ник.

– Твоята история на търсенията.

– Знам… но никога не съм писал това.

Тя се помести встрани, а Ник се наведе над масата и дръпна компютъра към себе си. Прегледа снимките от папката, а после и търсенията, записани в историята – "убийство", "екстрадиция", "прикриване на следи".

Ник забеляза и специалния знак най-отгоре в браузъра. Никога не го беше виждал преди. "Поща 2". Кликна върху него и влезе в страницата на електронна поща. В лентата на менюто пишеше "Безплатна анонимна поща", за каквато Ник никога не беше чувал. Някак си вече беше влязъл в имейла. Прегледа писмата.

До едно бяха адресирани до работния имейл на Уайдънър и нямаха заглавия. Избра едно.

"Остави я на мира", гласеше то. Отвори друго съобщение: "Мога да стигна до теб. Мога да стигна до всекиго". Третият имейл гласеше просто: "Никой не е в безопасност". Изглеждаше така, сякаш Ник е изпратил всички тези съобщения до Уайдънър.

Самият той беше виждал хиляди такива послания от преследвачите и психопатите, които вечно кръжаха около известните и богатите. В последния имейл беше употребена фразата, която Ник често използваше. Който и да беше нагласил това, явно знаеше как то да звучи в негов стил.

Лаптопът беше като библия на убиец. Ако някой стигнеше до компютъра и прегледаше историята на търсенията му, щеше да заключи, че е виновен.

Изглеждаше, сякаш е получил временна амнезия, сякаш сам беше извършил убийството и чак сега виждаше следите. Стените около него се развълнуваха и запулсираха, слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение.

Подпря се с ръка на масата, пое си дълбоко дъх и погледна встрани. Дилия беше застанала между него и вратата и цялата беше пребледняла. Очите ѝ се местеха нервно от Ник към доказателствата, които се взираха в тях от екрана.

Снимките. Търсенията. Познаваше я от малка, стана ѝ като баща, след като си отидоха родителите ѝ, но това не означаваше, че тя може да пренебрегне нещата, които виждаше със собствените си очи. Вероятно смяташе, че се намира в една стая с убиец, и той не можеше да я вини.

Ник вдигна ръце.

– Знам как изглежда, Дилия. Не знам какво става, но нищо от това не е мое дело.

Звучеше толкова фалшиво от устата му, като реплика на закоравял престъпник, закопчан на задната седалка на полицейска кола.

– Какво се случи в онази къща, Ник? Можеш да ми споделиш всичко, наясно си. Трябва да знам истината.

– Някой уби Малкълм Уайдънър. Не бях аз.

Тя отстъпи назад, а очите ѝ се преместиха върху пистолета му.

– Разбирам, ако не вярваш – продължи Ник. – И аз не бих.

Дилия наведе глава. Покри устата си с ръка.

– Не, не, не – започна да повтаря тя и се отдръпна от вратата.

Вдигна очи към него.

– Боже, Ник. Положението е ужасно. Това – посочи тя към компютъра – е изключително високо ниво, като Агенцията за национална сигурност или Външното разузнаване. Вярвам ти. Разбира се. Нали я видях. Видях документите. Само че никой друг на този свят няма да повярва. Защо не ми каза, че е мъртъв?

– Не исках да ти струпвам твърде много наведнъж. Трябва да тръгваш. Не исках това да стига до теб.

– Хубава работа. След всичко, което направи за мен и за семейството ми, няма да те оставя в беда. – Опита се да се усмихне. – Освен това съм виждала как пишеш на клавиатурата.

Тя метна телефона си на леглото и седна пред лаптопа.

– Трябва да има начин да ги ударим със собствените им камъни.

Отвори командния терминал на екрана и започна да щрака. След миг погледна към часовника, после към Ник. Изучаваше изражението му.

– Знаеш ли от какво имаме нужда? – попита тя.

– Казвай.

Той тръгна към чантата ѝ.

– Храна и кофеин.

След час Дилия седеше прегърбена над компютъра и довършваше втората си гофрета. Бургерът на Ник вече беше изчезнал. Повечето техничари, които познаваше, караха на енергийни напитки или "Маунтин Дю", но предпочитаната от Дилия магическа отвара беше силният зелен чай.

Бяха поръчали по телефона доставка от веригата ресторанти, която се намираше от другата страна на магистралата. Дилия приличаше на майка си в това отношение – смяташе, че всеки проблем може да се реши с огромно количество храна. Кафето и топлото ядене, както и присъствието на Дилия, бяха първата глътка спокоен въздух, откакто чу изстрелите в кабинета на Уайдънър.