Мэтью Квирк - Часът на убиеца

– Трябва да има някаква следа. Някакво доказателство. Онази жена. Александра Харт. Аз ще свидетелствам – каза Дилия и тръгна към компютъра.

Той чу сирени в далечината и погледна през прозорците. През тях премина светлина.

– Дилия – каза Ник. – Трябва да се махаме. Тук не сме в безопасност.

Отвън се чу затваряне на автомобилна врата.

– Не може всичко да изчезне просто така!

– Хайде – нареди той. – През задния изход.

Очите ѝ срещнаха неговите и тя кимна. Грабна двата лаптопа и чантата от бюрото си, а той я поведе към задната врата.

Ник я прикриваше, приготвил пистолета, докато навън доближаваха фарове, заобикаляйки нейната кола.

Той потегли и се изстреля от алеята. Пое по заобиколен маршрут, без да откъсва очи от огледалата – наблюдаваше дали не ги следват.

– Защо не се обадим на Александра Харт? – попита Дилия.

– Опитай.

Тя беше единствената му реална връзка с онези, които го подредиха така.

Дилия потърси номера на жената и набра. Той чуваше как звъни. Не след дълго се включи автоматично записано съобщение. "Моля да ни извините, но набраният от вас номер е извън обхват или вече не съществува."

Дилия прекъсна обаждането. Започна да търси нещо на телефона си.

– Ще намеря другия ѝ номер. Беше в контактните данни на "Аегис". – Стисна устни. – Страницата я няма. Вчера я разглеждах!

Дилия натисна нещо на екрана.

– Профилът ѝ в Линкдин също е изчезнал. – Обърна се към него. – Какво, по дяволите, е това, Ник? Как е възможно някой просто да се изпари?

– Не мисля, че Александра Харт изобщо някога е съществувала.

Ник караше на изток, а Дилия продължаваше да търси други следи от жената, посетила офиса им.

Той трябваше да намери сигурно място, откъдето да започнат издирването на истинската Александра Харт, някъде, където да се изкъпе и да си поеме достатъчно въздух, за да измисли следващия си ход.

Прекоси железопътните релси на север от станция "Юниън". Всяка година линията, разделяща богатите от бедните, се изтегляше все повече в тази посока, докато новото строителство превземаше все по-голяма част от града – като старите складове до депата, празните сгради покрай Ню Йорк Авеню. Докато пътуваха в нощта, над колата се извисяваха кранове.

Дилия я забеляза след десетина минути – табела за хотел, който се рекламираше с наличието на "Ейч Би О" и цветна телевизия.

– Просто отбий натам – каза тя.

Беше точно каквото искаше Ник – място, където никого за нищо не го бе грижа. Можеше да се прибере у дома, но там щяха да го търсят. Карън беше в командировка в Чикаго. Единственото положително нещо в цялата тази ситуация беше, че нямаше нужда да се притеснява за нея.

Настаниха се. Рецепционистът от нощната смяна едва отмести поглед от телевизора, който стоеше на бюрото му и дънеше режисиран смях. Сякаш дори не забеляза, че единственият им багаж са две раници.

Коридорът беше боядисан в странни нюанси на оранжевото и кафявото. През тънките стени Ник дочуваше среднощния хор на автомобилни колонки и разгорещени разговори.

Оставиха нещата си на леглото и Ник се втурна да постави веригата на вратата.

Седна на масичката, влезе в своя акаунт на лаптопа и започна да пише, забил поглед в клавиатурата, докато търсеше буквите. Вдигна очи и забеляза, че Дилия го гледа с болезнено изражение.

Той плъзна компютъра към нея и ѝ отстъпи стола си. Пръстите ѝ затанцуваха по клавишите. Той гледаше как тя прави нещо на настройките за локация на устройството и после се свързва с мрежата чрез "Ви Пи Ен", кодиран тунел през интернет.

– И така, с какво всъщност разполагаме? – попита Дилия.

– Първо на първо, нашите камери в офиса. Всичко е в облака, нали така? Може да има и запазени копия на нейните имейли. Някаква информация от заглавките. Можеш ли да намериш…

– Ай Пи адресите. Може би.

Ник пристъпи до щорите и надникна. В далечния край на паркинга се виждаше сив "Додж Чарджър", който бълваше пушек от ауспуха си.

Дилия си пое рязко дъх. Той се обърна и тръгна към компютъра. На екрана се виждаше отворена папка, пълна със снимки на Малкълм Уайдънър. Имаше далечни фотографии с телеобектив на директора и жена му на закуска, само негови, застанал до леглото си, както и леко разфокусирани кадри, направени през прозореца на банята, на които се виждаше как гълта хапчета.

Ник беше оглеждал дома на Уайдънър, но не бе заснемал нито едно от тези изображения. Те далеч надхвърляха онова, което му беше необходимо, за да извърши одита на сигурността. Това бяха снимки, направени от преследвач.