Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Отвори лаптопа си, влезе с отпечатък в своя акаунт и влезе в електронната си поща. Потърси името на Александра Харт. Колко пъти се бяха срещнали? Два. Дали си бяха разменяли писма? Може би шест пъти. Напълно достатъчно. Това щеше да докаже истината.

Нямаше ги. Провери отново, а после прегледа и изходящата си поща. Нищо. По-рано днес Александра Харт стоеше в това помещение, но сега всяка следа от нея беше изтрита.

По ребрата му се спусна струйка пот. Какво се случваше? Сякаш се гмуркаше надълбоко, а водата притискаше гърдите му, дробовете, тъпанчетата с убийственото си налягане.

Колко още улики сочеха, че той е убиецът? Сега не можеше да отиде в полицията, не и докато не разбереше колко надълбоко е затънал.

Върна се при сейфа и извади две кутии с патрони за "Уинчестър" заедно с два допълнителни пълнителя, прикрепени на колан, след което се върна в кабинета си. Извади раницата, която използваше за командировките си – вътре вече имаше приготвен комплект за взлом и основните инструменти на занаята му, а той добави към тях сакото с ножа и пистолета.

От задната стаичка си взе риза, евтин смартфон и няколко предплатени симкарти, неразопаковани, още върху пластмасовите си пластинки.

Понечи да тръгне, но се обърна и се върна да вземе аптечка.

Излезе с решителна крачка от кабинета и се спря пред отворената врата на банята. В огледалото зад меката част на ухото му се виждаше мазка кръв.

Ник пристъпи вътре и разгледа лицето си, което беше призрачно бледо, с растяща синина на слепоочието. Вдигна ръка. По ноктите му имаше засъхнала кръв.

Топлият кран на мивката се отвори със скърцане. Имаше нужда от душ, за да се почисти, да отмие и последната следа от тази кръв и металния ѝ мирис, само че не тук. Възможно беше да се върнат.

Остърга, каквото успя, изпод ноктите си, изми лицето и врата си и се насочи към преддверието.

Покрай прозорците премина сянка. Той зачака да види накъде ще продължи и дали ще се появи на другия прозорец. Не се появи.

Там имаше някого.

Но въпреки всичко беше наложително да дойде тук. Документите му трябваха, инструментите също. Имаше и още една причина. Част от него рипаше срещу заплахата като куче, вързано на верига. Искаше те да се появят, да се нахвърли със зъби и нокти срещу онези, които стояха зад всичко това, които и да бяха те, и да изкопчи от тях цялата истина: Кои сте вие и защо си играете с мен?

Прокрадна се към входната врата, притиснат към стената, в абсолютна тишина. Не застана пред нея. Познаваше един специалист по разминиране, който беше понечил да отвори вратата в Меделин и беше застрелян в главата от евтин наемник, преди дори да успее да я открехне.

Дръжката се раздвижи, после се завъртя. Вратата се отвори. Ник насочи пистолета, гледайки през мерника, и се озова очи в очи с жена, млада жена, която извика от страх.

Беше Дилия Тайран.

Дилия отстъпи с вдигнати ръце, а той свали пистолета.

– Добре ли си? – попита.

Широко отворени очи и безмълвно кимване.

– Хайде – каза той. – Мушкай се.

Тя влезе, без да каже и дума, а Ник затвори вратата.

– Боже, Дилия. Съжалявам.

– Кого очакваше, Ник?

Той се загледа през прозореца.

– Какво, по дяволите, става?

– Справям се, Дилия. Трябва да се махаш.

– Така и не ми се обади след задачата. Не си вдигаш телефона.

– Настъпиха някои усложнения.

– Минах с колата по улицата на Уайдънър. Не съм виждала толкова ченгета през живота си. От ФБР бяха там и други федерални, които дори не успях да разпозная. Какво стана?

Ник прокара длан по брадичката си, усети наболата брада.

– Всичко е било нагласено, Дилия. Капан. Раниха сериозно Малкълм Уайдънър, докато бях там. Който и да го е направил, се опитва да нагласи нещата така, че вината да изглежда моя. Знам, че звучи налудничаво, но е самата истина.

Дилия притисна ръка към гърдите си, помълча за кратко, а после го погледна.

– Трябва да отидеш в полицията. Нали имаме писмо?

– Писмото го няма. Някой е влязъл с взлом. Взели са всички копия. Всичко, което доказва, че съм имал законно право да се намирам там. Дори имейлите са изтрити. Съвсем умишлено е. Всичко в онази къща сочи към мен.

– Какво?

Той не отговори.

– Каза, че се опитват да те изкарат виновен. Как?

– Като са оставили ножа ми на мястото.

Дилия се подпря на бюрото. Насилието вече добиваше реално измерение.

Тя присви вежди, а той се опита да разчете изражението ѝ – загриженост, да, но може би и разочарование. Изглеждаше като хлапе, което току-що е осъзнало, че родителите му в крайна сметка са обикновени човешки същества. А сякаш имаше и още нещо. Страх?