Мэтью Квирк - Часът на убиеца

– Прах при прахта – прошепна Грей.

Вдигна мобилния си телефон и написа кодирано съобщение.

Телефонът на Дейвид Блейкли започна да вибрира два пъти в джоба му. Той не обърна внимание, докато поставяше длан върху ръката на сенатора и прошепна в ухото му:

– Време е.

Сенатор Сам Макдона му се усмихна и го стисна за рамото, стана от масата и закрачи по мраморния под към предната част на стаята. През прозореца се спускаше ниско луната – бял сърп, грейнал над вашингтонския монумент.

Дейвид се шмугна покрай събралите се за вечеря гости в единия край на помещението и се подпря с гръб на стената. Беше облечен в ушит по поръчка тъмносин костюм на "Гивс и Хоукс", изключително, но ненатрапчиво скъп, с миланските си шевове и копринената подплата, скрита под ревера.

Присви очи, сякаш оглеждаше хоризонта в слънчев ден. Раздвижи рамене нагоре-надолу. Стройната му фигура създаваше впечатление, че е висок въпреки ръста му от малко над метър и седемдесет.

Това беше отработено. Продължаваше да отработва всичко дори и сега, трийсет и пет години след като беше навлязъл в този свят като външен човек. Дейвид беше инвеститор. Някога финансираше строителство, после цели индустрии от частния си капитал, но целият му успех, цялото му богатство – наброяващо милиарди и скрито най-вече в офшорни сметки – всъщност идваше от близостта му с властта. В действителност инвестираше в хора, хора като сенатор Сам Макдона.

Сервитьорите излязоха от стаята. Вратите се затвориха. Сенаторът стигна до мястото отпред заедно с кучето си, родезийски риджбек на име Тео, който пристъпваше леко до стопанина си.

Макдона не дочака всички да замлъкнат. Просто започна да говори, а стаята притихна мигновено. Движеше се небрежно по мрамора, сините му очи прескачаха от един слушател на друг. Всички присъстващи – бивши държавни служители, важни дарители, партиен елит – за него те бяха естествена среда, като сбирка на приятели от детинство. Атмосферата, която създаваха тези велики и отговорни мъже, застанали начело на нацията, беше същата, в която дишаше цял живот. Сам беше син на сенатор.

Дейвид нямаше нужда да слуша. Вече знаеше всяка дума, която щеше да изрече Сам. За Дейвид беше по-важно да наблюдава лицата на гостите по масите, да ги разгадава един по един. Защото тези трийсет души притежаваха рядко срещана власт.

Кой избира президента на тази държава? Да забравим онова, на което ни учат в училище. Не са избирателите. Ето тази стая е.

Добре дошли при водещата сила на парите, при невидимата водеща сила. Реалните избори предстояха чак следващата година, но преди всеки един гражданин да пусне своя вот за лидера на свободния свят, кандидатите трябва да спечелят единствената надпревара, която има значение – тази за благосклонността на партийната машина. Хората, които се бяха събрали тук, щяха да помажат своя водещ кандидат след поредица от разговори очи в очи, по вечери в домовете им и в клубове из Вашингтон и на реактивни самолети, излитащи и кацащи от частните терминали на "Дълес". Парите и спонсорството щяха да се скупчат като стадо около своя фаворит и щяха да му осигурят непреодолимо предимство за следващите години.

Този вътрешен кръг контролираше основните правила и спогодби. Завземаше контрола над партията, готов да смаже всеки външен кандидат, бунтар или непредсказуем жокер, които биха им отнели властта. Сам беше единият от трима сериозни претенденти за номинацията, фаворит отрано, въпреки че имаше хора, които смятаха, че петдесетгодишният сенатор трябва да е търпелив и да изчака своя ред. Сам трябваше да действа бързо, да си подсигури подкрепата на ключовите играчи, преди съперниците му да успеят да сключат своите сделки.

Това беше тайната стаичка, изпълнена с дим от пури, най-старата американска традиция. Бащите основатели някога заковали прозорците в залата на независимостта през едно нетърпимо горещо филаделфийско лято, за да не чуе никой какви сделки сключвали, докато съставяли конституцията в пълна секретност. Сега тези разговори се провеждаха в същия този салон на огромната къща с осем спални в стил кралица Анна – някога посолство, а сега частен дом.

Това беше американската демокрация в най-чистия си вид, никаква демокрация в действителност. Който и кандидат да изберяха клечките в това помещение, той щеше да бяга по свободна писта. Тяхната партия беше опозицията. Титулярят се движеше в диапазона на четирийсетте процента в предварителните резултати, а фондовата борса беше с осемнайсет процента надолу през тази година. Овалният кабинет щеше да принадлежи на онзи, който получеше тази номинация.