Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Председателят на националната финансова комисия допи виното си "Дюжак" първа реколта и се облегна назад. Губернаторът на един от колебаещите се щати, когото Дейвид никога не бе виждал да отделя телефона от ухото си, сега беше оставил мобилния си на масата.

Всички очи бяха върху Сам Макдона, докато той говореше с онази своя спокойна усмивка и скептичния си, леко развеселен тон, който така често използваше, сякаш той и слушателите му споделяха една и съща шега. Златно момче. Банален, но политиката си е банална работа и нещата наистина са толкова прости. Може да похарчиш половин милион за анализатори и имидж консултанти, но в крайна сметка всичко се свежда до училищния двор, до генетично заложената логика на племето.

Когато петима души понечеха да заговорят едновременно, всички неизменно се заслушваха в Сам. Дейвид го беше наблюдавал за пръв път, докато учеха заедно в подготвителното училище в Сейнт Олбънс, по спортните терени и на пиянските купони в задните дворове на именията в Маклийн, когато двамата със Сам бяха още деца. Тогава – капитан по лакрос, сега – бъдещ президент. Все същото. Със здравата си физика, солиден като колона, Сам притежаваше свое гравитационно поле, привличаше хората, обгръщаше ги със своя чар.

Отначало ти се искаше да го мразиш, да се предадеш на завистта, да търсиш прояви на самодоволство, знаци на противно поведение, а тъкмо това беше най-неприятното. Такива нямаше. Сам Макдона наистина искаше да знае как я караш. Винаги те канеше да се включиш, дори да си Дейвид Блейкли, живеещ в общежитието на "Сейнт Олбънс", защото си от Ню Джърси, не притежаваш нужната класа, а баща ти е строителен предприемач. Сам наистина беше свестен, дявол да го вземе. Не му костваше никакви усилия. Може би дори твърде свестен. Беше второ поколение улегнал вашингтонец, докато Дейвид Блейкли беше първо поколение настървеност. Именно затова се нуждаеха един от друг.

Помещението беше достатъчно малко и Сам нямаше нужда от микрофон или подиум, а по нареждане на Блейк имотът беше претърсен за всякакви други записващи устройства. За тази вечер беше търсил именно частен имот – много по-трудно беше да се подслушва, имаше много по-малко персонал, който да се окаже слабото звено, за разлика от някой хотел или клуб.

Изтичането на информация от тази стая щеше да има фатални последици. Това тук не беше бална, нито банкетна зала, още по-малко дебат в най-гледаното време – все неща, които щяха да последват по-нататък, по време на обществената кампания. Днес се бяха събрали само трийсет души в нечий дом – обикновена вечеря. Никакви предизборни речи и послания в тон с общественото мнение. Хората тук бяха приятели, стари приятели. Разговорът беше истински, единственият случай в кампанията на Макдона, в който нямаше да пробутва захаросани приказки.

Тази вечер на масата бяха сложени парите на дарителите. Можеха откровено да обсъждат какво ще дадат и какво ще очакват в замяна, кръжейки непрекъснато на ръба на явното танто за танто. Обещанията, дадени тук, се превръщаха в политика по-късно, а всичко между тази вечеря и влизането в Овалния кабинет – кампанията, която останалият свят щеше да види, щеше да е просто тактика, актьорска игра, с която да се стигне от едното до другото.

Кучето на Сам се приближи към Дейвид, отърка муцуна в крака му, а Дейвид го почеса зад ушите, оглеждайки помещението. Всички тези хора си имаха свои нужди – забрана върху онлайн хазарта, пост в Кабинета, кратко преустановяване на законодателството за медийния монопол, колкото да се случи едно голямо сливане. Домакинът участваше заради посланически пост, много добър при това – Западна Европа или Карибския басейн.

Дейвид познаваше всеки от тези играчи, какво искаха, от какво се бояха. Знаеше как да ги подбужда към действие, как да нажежава атмосферата в такива моменти, заблуждаваше паралиите, че партийците вече са заложили на Сам, а партийците – че хората с парите са се ориентирали в определена посока. Дейвид шушнеше в ушите им, подклаждаше огъня, играеше със страховете на всички, че не е изключено да изпуснат момента, в който могат да пренапишат историята, като Франклин Рузвелт през '32-ра, Никсън през '68-а, Рейгън през '80-а.

Не ставаше дума за президента. Ставаше дума за прегрупиране. За Дейвид това беше делото на живота му. Беше налял десетки милиони долари в кампаниите на Макдона още при първата му надпревара за Камарата на представителите, беше блокирал и посрещал ударите вместо него още от гимназията. След всеки ден в "Сейнт Олбънс" Сам се прибираше вкъщи в семейния си дом в квартала "Капитол Хил", а Дейвид се връщаше в общежитието си с двуетажното легло при международните и другите студенти. Сега беше главният финансист на Сам и ръководеше мрежа от политически комитети. Малката му империя беше постлала на Сам пътя нагоре – от конгресмен до кардинал в Сената и първи претендент за президентското място.