Мэтью Квирк - Часът на убиеца

Използва втория лаптоп, за да провери охранителните камери в офиса си. Кадрите с Александра Харт бяха изтрити.

Регистрацията на джипа "Шевролет" още беше у него. Това беше и най-солидната му насока към убийците. Започна да търси някаква информация, свързана с лизинговото дружество, но това го отведе само до регистриран агент, дружество с ограничена отговорност от Делауеър. Собственик беше друго ООД от Невада.

Паравани зад паравани. Ефективна анонимност. Тази фирма пък щеше да е собственост на трета, например на Кайманите или в Люксембург. Имаше начин, по който да се надигне това було, но този начин изискваше дни, ако не и седмици работа. Всеки допуска грешки, използва два пъти един и същ адрес, оставя истинското си име в някоя регистрация.

Показа на Дилия какво откри.

– Можем да търсим съвпадения по шаблон – каза тя, загледана в екрана. Това означаваше да търсят общи адреси, други фиктивни дружества, свързани с това – общи адвокати или банки.

– Правил съм го на ръка – отвърна той – и отнема поне няколко дни.

– Не правя нищо на ръка – заяви Дилия и той ѝ подаде компютъра.

Ник се изправи и застана до прозореца, търсейки признаци на настъпващото утро.

Стисна очи. Онази жена беше истинска, макар и всичко у нея да беше лъжливо. Тя беше там някъде в реалния свят, трябва да е оставила следа. Върна се отново към онзи момент – Александра Харт подписа документите, мушна ги в куфарчето си и излезе, а Дилия врътна отегчено очи.

Заслуша се в собственото си дишане – навътре, навън, навътре, навън, и проигра отново сцената в главата си, търсейки някаква дреболия, която да му е от полза. Спомни си няколкото бели косъма, които забеляза в долната част на полата ѝ – стопанка на куче може би.

Спря се върху един конкретен момент. Гаражът имаше добър изглед към паркинга на църквата от отсрещната страна на улицата. Видя Харт още веднъж, или поне така му се стори, когато тя мина за миг с колата си, след като си тръгна от тях. Не знаеше каква полза би могло да има от това. Дори не беше сигурен каква марка беше колата. Но колкото повече го мислеше, толкова повече осъзнаваше, че може би разполага точно с това, което му трябва.

– Тя си тръгна със сребриста кола – каза той. – Александра Харт.

– Запомни ли номера?

– Не. Но тя мина покрай нас точно след като си тръгна. Освен ако не е тичала, трябва да е паркирала колата на нашата улица, в западната посока.

Дилия кимна.

– Ако разполагахме със записите от охранителните камери, може би щях да успея да хвана кадър с регистрационната табела, но те липсват, нали така?

– Нашите да, но другите магазини имат камери.

До края на улицата им имаше още две-три фирми, които несъмнено се грижеха за сигурността си и разполагаха с камери.

– Вярно. Може да намерим записи от пристигането и заминаването ѝ, може би дори номера на колата. Това би било най-малко доказателство, че е съществувала. А вече е възможно да се идентифицират хора и по изображение.

Дилия се приближи към прозореца и застана до него.

– Ще намерим кой е направил всичко това, Ник. – Тя вдигна очи към него. – Нищо не е съвършено.

Дейвид Блейкли спря аудито си в югоизточната част на улица "Си", на една пресечка от дома на Сам Макдона. Изгаси двигателя, двойно турбо с петстотин коня, скрити под капака на непретенциозния на вид черен седан.

Сам Макдона седеше на пасажерското място, а кучето му подаваше муцуната си от задната седалка, сякаш искаше да участва в разговора. Дейвид почеса лъскавата козина на врата му. Животното се отърка в него, а после легна отзад.

– Сам – започна Дейвид. – Искам да си подготвен. Скоро ще стигне до теб, затова мисля, че е редно да го чуеш първо от мен.

Сам се обърна към него с цялото си тяло.

– Погрижих се за всичко – каза Дейвид.

– За…

Дейвид вдигна ръка. Не искаше името на Малкълм Уайдънър да се споменава на висок глас.

Сам притисна опакото на дланта си към устата си. Погледна навън през прозореца към крановете, надвиснали над депата до старата станция "Юниън".

– Значи е…

Дейвид кимна.

– Боже – промълви Сам. Стисна очи и пощипа гърбицата на носа си. Убийство. Безмълвно повтори думата, устните му се раздвижиха едва-едва, докато клатеше глава.

След миг свали ръката си и отново се обърна към събеседника си.

– Аз не съм такъв, Дейвид.

Дейвид го изгледа право в очите.

– Нима?

Сам се наклони към него, а лицето му се беше вцепенило от ярост. Това заплаха ли е, сякаш питаше той. Но не ставаше дума за това. А за крещящото напомняне за залога, за който играеха, за фактите, с които трябваше да се преборят.