Дейвид Ангстън - Златният дявол

Докато я гледах, се бях разтреперил повече от студ, отколкото от очарованието й. Дрехите ми още бяха влажни, вятърът на палубата ме пронизваше и дори секси гледката на нейната забрадка не можеше да ме стопли.

— Ще се преоблека — казах й.

— Каза същото преди час.

Толкова ли време мина?

— Разсеял съм се. Толкова е красиво тук. — Направих се, че гледам брега, покрай който минавахме. — Дали някой живее по тези планини?

— Нямам представа — отвърна тя.

Тук сякаш не бе стъпвал човешки крак. Джунглата беше дива и плашеща.

— Май това градче е наистина доста изолирано — казах.

Ева не отговори. Малкото ни разговори бяха по-скоро жалки монолози. Страхувах се, че отегчавах жената до смърт. Оставих я и тръгнах надолу.

Яхтата на Белочек беше най-доброто, което можеше да се купи с пари. Деветнайсет метра дълга според Ева, с три каюти и спално помещение в предната част. Много тиково дърво и полирани медни орнаменти, всички подобрения и последни технологии — дори платната се вдигаха с натискане на копче. Белочек ни каза, че можел да я управлява сам, но не го забелязах да си мръдне пръста — момичетата вършеха цялата работа. Още в Бока ги видях да закрепват спасителната лодка, да вдигат котвата, да нагласят платната и да извеждат яхтата от залива. Ева имаше вид на опитен моряк, а и Кенди също поназнайваше — бях я мярвал долу да чертае маршрута и да проверява прогнозата по радиостанцията.

Скоро след като вдигнахме платната, Белочек и Кенди се оттеглиха в капитанската каюта в дъното на лодката. Слязох в просторната, осветена от прозорци трапезария, която наричаха „бар“, и погледнах над пулта за управление през коридора към тяхната врата. Все още беше затворена. От тонколоните се чуваше мекият лиричен глас на някакъв певец. Кой ли беше? Пери Комо? Поех в посока към носа по облицован в махагон коридор между двете предни каюти. Като капитанския апартамент и те имаха собствена баня. Очевидно едната от тях беше на Ева, а другата — на Кенди.

Казаха ни, ако искаме да останем сами или да поспим, да ползваме спалното помещение в предната част на яхтата. Отворих вратата му и видях Дъф дълбоко заспал, проснат по гръб на V-образната койка. Устата му беше отворена и хъркаше като натровен алкохолик в предсмъртен делириум. Рок седеше до него и изглежда не му обръщаше никакво внимание. Хвърли ми един поглед и моментално се върна към книгата, която четеше — пътеводител по мексиканското тихоокеанско крайбрежие. Беше я намерил на полицата за книги в яхтата.

— Какво правиш, Рок? Намираш се в яхта за милиони долари с две красиви жени и си се скрил като плъх в носа.

— Не съм толкова въодушевен.

— Да нямаш морска болест.

— Може.

— Тогава задължително трябва да се качиш на палубата. Като четеш тук долу, ще ти стане само по-лошо. — Отворих раницата си и започнах да се преобличам.

Рок обръщаше страница след страница.

— В тази книга пише за всяко малко градче и селце по мексиканското крайбрежие, но нито дума за Пунта Пердида. Абсолютно нищо.

— Е, и? Това не е туристически град. Най-вероятно е някаква дупка. — Докато измъквах чиста тениска от раницата, сребърният кръст се изтърколи на матрака.

Рок го вдигна и се вгледа в него. Нещо не му харесваше.

— Май е решила, че няма да ти отива на тоалета — казах, докато си навличах тениската.

Той го хвърли към мен.

— От тази малка вещица ме побиха тръпки.

Сложих си медальона. Сребърният кръст беше огромен. Застанах в рапърска поза.

— Как си, брато?

На Рок не му беше забавно, хвърли поглед към затворената врата, наведе се към мен и ми прошепна:

— Тук става нещо странно, Джак.

— Белочек?

— Белочек, момичетата. Цялата шибана история.

Знаех, че е прав. И аз усещах, че се изнервям, но се насилвах да не мисля за това.

— Спокойно — казах. — Просто са ни взели на стоп.

— Яхта за милиони долари не качва стопаджии.

— Не се тревожи за това. Гледай от хубавата страна. След час ще намерим Дан да лежи на брега, а някое местно момиче ще му маже гърба с плажно масло. Всичко ще бъде наред.

Той ме погледна, но не каза нищо.

— Трябва ти Адашек — казах му. Дейвид Адашек беше треньорът ни по футбол през първата година в гимназията, единствената година, в която тренирах. Нашият тим се отличаваше ярко от другите с това, че записа в неговата иначе блестяща кариера единствения период на загуби. Г-н Адашек имаше любим израз, с който описваше същността на футбола — да се хвърлиш през глава срещу летящ към теб противник.