Дейвид Ангстън - Златният дявол

Може да се дължеше и на изпитите маргарити. Но не мисля, че беше така. Белочек беше магьосник, а тази негова монета съдържаше особена сила, някакво заклинание, което не можех да определя. Едва различавах следи от звезди и коронована женска глава на едната й страна. На другата имаше орел. Каквито и думи да са били гравирани на нея, отдавна бяха изтрити. Можех да прочета само годината: 1850.

— Откъде е? — попитах.

Белочек оголи големите си бели зъби, очевидно доволен от силния ми интерес.

Рок грабна монетата от мен и внимателно я огледа.

— 1850 — прочете той. — Годината, в която Калифорния става щат. — Погледна Белочек. — Това е монета от Златната треска.

— От монетния двор Голдън Гейт — каза Белочек. — Златото за точно тази монета е от мините на Хектор Белочек в Даулингс Равайн. Хектор Белочек е моят прапрадядо. В един миг е просто мръсен беден негър, който копае в мината, в следващия — най-богатият чернокож в Америка.

Дъф взе монетата от Рок, разгледа я и я подаде на Белочек.

— Колко струва? — попита той.

— Пътешествие до Пунта Пердида.

— Как така? — попитах аз.

— Обичаш ли да се обзалагаш, Джак?

— Зависи от облога.

— Какво ще кажеш за този — ще завъртя монетата на масата. Ези — ще ви заведа всички до Пунта Пердида с моята яхта и ще можете да потърсите брат ти.

— А тура?

— Ще направиш, както иска приятелят ти — забравяш Пунта Пердида и продължавате пътуването си.

Взрях се в него за миг и осъзнах, че друга оферта нямаше да има. Погледнах приятелите си. Дъф сви рамене. Рок вдигна очи към мен.

— Приеми — каза той.

Не знаех какво повече им се искаше — да отплаваме с момичетата или да се откажем от търсенето и да продължим по света. Бях сигурен какво аз искам. И доколкото разбирах нищо не ме спираше, освен дадената дума. Но пък знаех колко лесно се отмята човек от нея.

— Добре — казах. — Ти си на ход.

— Прекрасно.

Хвана монетата с палеца и средния си пръст и я задържа за кратко над плота на масата. Всички погледи се впиха в опънатата му ръка. С отсечено опитно движение пусна монетата, която се превърна в размазана въртяща се топчица.

Всички бяхме изпружили вратове и гледахме. Дъф, Рок, Кенди, Ева и аз наблюдавахме как се върти бавно в орбита като призрачна златна планета, обикаляща около отдавна изчезнало слънце. Когато забави движението си и започна да потропва, усещах как Белочек мести поглед от човек на човек и се наслаждава на силата на манипулацията си. Всеки един от нас се бе превърнал във въпросителна, съдбите ни бяха хвърлени на колелото на късмета, всички гледахме и чакахме да видим какво ни вещае клатушкащият се златен водовъртеж.

— Какво значи това? — попитах.

Ева хвърли поглед навътре в океана.

— Трябва да попиташ Лео.

— Никога не си го питала как се казва яхтата му?

— Питала съм го.

— И какво ти каза?

— Че е нещо островно. Африкански мит.

— Нещо като вуду?

— Черна магия, духовете на мъртвите — нещо такова.

— Значи е магьосник?

Тя най-накрая благоволи да ме погледне.

— Боя се, че наистина не знам. Както ти казах… — … питай Лео.

Тя пак се извърна към руля. Лабрадорът спеше сгушен в краката й и се приличаше на слънце.

Струваше ми се, че мога да я гледам цял ден как управлява яхтата. Ева Йербабуена. С тюркоазени очи като рис. Безкрайни крака. Блестяща черна коса, която се вееше като полудяла на вятъра.

Извадих забрадката от джоба си и й я подадох.

— Моля — казах.

Тя се замисли за миг.

— Подръж руля.

Направих каквото ми каза. След това я гледах как връзва забрадката на главата си.

Ако се влюбваш в жена като Ева, те интересува как прави такива дребни неща. Първо, хвана краищата и я сгъна на две. Като се има предвид как силният вятър плющеше в платната, това беше доста по-трудна задача, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но тя се справи умело и за нула време в ръцете й се озова светлосин триъгълник. Отметна коса, махна разпилените черни кичури от лицето си, после ловко вдигна веещия се триъгълник над главата си и укроти под него дивия поток от къдрици. Завърза краищата на забрадката в малък стегнат възел под вдигнатата брадичка. Виждал съм френски картини от 19-ти век с пълнички селянки, надвесени над крини пшеница, главите им бяха покрити с кърпи по начина, по който Ева си върза светлосинята забрадка, но тя някак си успя да превърне този прост вековен жест в бляскав моден феномен, предназначен за страниците на „Вог“ и подиумите на Милано и Париж. Завърши ансамбъла с непрозрачни слънчеви очила. После ми се усмихна леко и пак пое руля.