Дейвид Ангстън - Златният дявол

— Къде остана безразсъдството ти, Рок? — Хвърлих поглед към хъркащия морж, проснат на матрака до нас. — Очевидно Дъф бе запазил своето.

Рок уморено сви рамене.

— На мен то само ми разби коленете.

Когато наближихме крайната си цел, Дъф вече беше убедил Кенди, че парите, които е вложила в уголемяването на прекрасните си гърди, са отишли на вятъра, че така само привлича нежеланото внимание на нехранимайковци, които си мислят за едно-единствено нещо. Убеди я не чрез разумни аргументи, а с държанието си, с абсолютната си неспособност да види или направи нещо друго, докато не разреши големия си проблем, а именно да разбере точно колко са големи, каква форма и какъв цвят имат и какви са на допир тези скъпи издатини, които така бяха обсебили вниманието му. Когато искаше нещо, особено ако то беше от женски род и беше недостъпно, Дъф се ожесточаваше. Занимаваше се с Кенди повече от час. Беше по средата на дълъг и объркан разказ за ирландската си прабаба и вероятната й близост с рода Туохи от град Корк през периода между Първата и Втората световна война. Кенди вдигна глава от морската карта, която разглеждаше и каза, че май е пропуснала скалите.

— Какви скали? — попитах.

— Сега е времето на прилива — отвърна тя и стана от масата с картите в ръка. — Те сигурно са под водата и може да не са маркирани.

— Значи не са важни, нали? — попита Дъф.

— Трябва да предупредя Ева — каза тя и тръгна нагоре по стълбите.

— Чакай! — извика Дъф след нея. — Аз точно започвам…

Но Кенди беше изчезнала.

— Продължавай, Дъф. Обожавам да слушам как баба ти Етел търкала подове в Корк.

— Още пет минути и щеше да клъвне.

Червеното лице на Рок изведнъж засенчи небето над нас и започна да ни вика през стъклото. Не разбирахме какво казва и за миг си помислих, че всеки миг ще се ударим в гадните скали от картата на Кенди.

— Какво му става? — попита Дъф.

Тъкмо щях да тръгна към палубата, когато от капитанската каюта излезе Белочек. Беше се преоблякъл в безупречно бял ленен костюм със златисто копринено фишу, в едната ръка държеше бастун с метална дръжка, а в другата — сламена шапка с черна лента. Вдигна поглед и видя Рок, който говореше нещо неразбираемо през люка.

— Суша на хоризонта, господа! — каза той с плътния си баритон. — Изглежда сме пристигнали. — Сложи шапката на главата си и се качи по стълбите.

Въобще не приличаше на дупка, поне не отдалеч. Градчето беше доста голямо и се простираше в падина между тесен плаж и планина с гъста растителност като джунгла. Ниското следобедно слънце се процеждаше между поръбените със златно облаци и пускаше към хълмовете лъчи, които осветяваха като прожектори групичките едноетажни къщи измазани с гипс. Сякаш очакваха да се яви там някой певец или Кармен да стене с окървавени ръце, или някой Родриго да задрънка на китара, но никой не се появяваше. Градчето изглеждаше изоставено, а плажът беше пуст. На кея се полюшваха забравени рибарски лодки, вълните се разбиваха в празния док, единственият звук, който долиташе до нашата аварийна лодка беше самотното виене на куче.

Обърнах поглед към „Магьосника“, закотвен в кея. Ева остана на яхтата, гледах я как прибира платната на палубата, а верният лабрадор се мотае край краката й, докато между мен и нея не падна ярък стълб светлина, който подпали водата и изгори гледката. Белочек седеше с лице към брега, подпрял ръце на бастуна си и стиснал в зъби незапалена пура. Кенди бе седнала зад него с ръка върху ръкохватката на мотора и упорито насочваше лодката към дока.

— Не изглежда многообещаващо, Джак. — Рок свали бинокъла и се обърна към яхтата. — Може би трябваше да остана при Розовка.

Дъф се наведе към носа и протегна ръце по полирания дървен ръб.

— Много е кльощава за теб, Рок. А ние знаем колко обичаш едрички жени.

— Трябваше да видите Маргарет, преди да ме напусне — каза Рок. — Толкова беше отслабнала, че нямаше да я познаете.

— Какво ли не прави човек от любов.

— Да ти го начукам!

— Ей — промърморих, — по-кротко. — Дори и с пърпоренето на мотора, пак можеха да ги чуят. Не че Белочек ни мислеше за възвишени хора, но ми се струваше, че колкото по-дълго прикриваме инфантилната си същност, толкова по-дълго той щеше да търпи присъствието ни и да ни помага в каузата. Не можех да си обясня защо реши да ни придружи до брега. Дали и той не бе заинтригуван от съдбата на блудния ми брат? Може би бяхме докоснали някакъв негов бащински инстинкт или просто го правеше заради приключението. Каквато и да беше причината, фактът, че дойде с нас ме правеше неспокоен. Но когато се вторачи в питащите ми очи, аз се ухилих окуражително.