Дейвид Ангстън - Златният дявол

Кенди спря мотора и внимателно се приближи към кея. Рок се пресегна от носа, за да омекоти удара и придърпа лодката покрай ръба. Изскочих и завързах въжето за един стълб, но Кенди бързо се намеси, развърза простия ми възел и върза отново въжето, демонстрирайки респектиращи моряшки умения. Гледай и се учи, казах си наум. Но възелът беше толкова сложен, тя го направи толкова бързо, а пищното й деколте така ме разсейваше, че скоро се отказах да трупам нови знания.

Белочек слезе последен. Като се има предвид огромната му маса, процесът изискваше групово усилие. Двама помагачи, четири дърпащи ръце, една загубена пура. Когато стъпи здраво на твърдия кей, той смъкна ръкави, оправи си сакото и си сложи шапката. След това затропа с бастун по гредите и поведе нашата групичка към брега.

Нямаше церемония по посрещането. Само един изгладнял помияр с кървава рана на предния крак и най-тъжните очи, които бях виждал, ни последва по осеяния с камъни плаж с ниско наведена глава, като раболепен емисар, пратен от градчето да пита за намеренията ни. Исках да му кажа, че търсим брат ми. Виждал ли си го? Хранил ли те е с трохички, давал ли ти е да смъркаш през разбития си нос? Със сигурност не би оставил куче като теб да гладува. Защо не ни заведеш при него, вместо да се влачиш след нас като жалък приносител на лоши новини?

Минахме през курник между разядени от дъжда къщи с капандури и заключени врати и излязохме на тясна уличка. Беше павирана с излъскани до блясък камъни с правилна форма и се виеше по стръмен хълм из хаотично разположени къщи и бараки. Всички те бяха заключени, с пуснати пердета и заковани капандури. Но не бяха изоставени. На просторите се вееха чаршафи, край входовете имаше метли, наоколо се ровеха прасета и кокошки и във въздуха се носеше усещане за нечие присъствие, за очи, гледащи иззад засенчените процепи на капандурите, за сподавени гласове и невидими движения. Знаехме, че са там, просто не искаха да излязат.

Защо?

Белочек потропа на една врата с металната дръжка на бастуна си.

— Ola! — извика той, после попита на испански дали има някой вътре.

Очевидно не или поне нямаше такъв, който бе готов да си признае. Въпреки че къщата беше малко по-богата от съседските, тя беше в същото състояние на тотален разпад. Изгнили, изцапани с ръжда стени, счупени керемиди, малък павиран с излющени плочи квадрат около стар дъб, чиито спаружени листа кънтяха от вятъра. От земята се издигаше прах и когато Белочек се извърна от вратата, от процеп в облаците се прокрадна лъч и разпадна светлината около ослепително белия костюм на едрия мъж на всички цветове на спектъра. Белочек извади пура от джоба си и вдигна поглед към небето.

— Струва ми се, че ще завали преди залез-слънце. Не ни остава много време. — Сложи пурата в устата си и я запали с клечка кибрит, прислонена между двете му шепи. Пуфтящите му бузи разгоряха припламващото крайче и издигналият се дим скоро погълна шапката му, сякаш си беше подпалил главата. Той обаче излезе невредим от мнимия пожар и закрачи бодро нагоре по улицата.

Дъф се обърна към мен и сви рамене. Рок застана с ръце на кръста и загледа Кенди, която тръгна след Белочек нагоре по хълма. Начинът, по който поклащаше ханша си беше хипнотизиращ и преди да се усетим, вече я следвахме като трима моряци, попаднали под магията на русалка. Кучето още беше с нас и се тътреше бавно и летаргично, като все се оказваше отзад, тъжните му очи винаги бяха насочени към мен, когато и да се обърнех. Но аз не търсех кучето, опитвах се да видя дали, след като отминем, някой не показваше глава през прозореца или вратата. Но нямаше нито звуков, нито визуален намек за надничащи хора. Градчето сякаш беше заспало, а малката ни групичка беше плод на колективния им сън.

По-нагоре се наложи да спрем, защото пътят се разделяше на три. Едното отклонение завиваше наляво през хълма с къщите, минаваше през билото и се спускаше в дерето от другата страна. Дясната пътека криволичеше през струпани безредно едноетажни къщи и бавно се спускаше към южния бряг. Третото разклонение водеше право напред и нагоре по хълма през храсти, дървета и пръснати домове, а след това леко завиваше към планините отвъд. Нищо не подсказваше по кой път да тръгнем и защо някой от тях е по-добър от другите два. Докато стояхме и оглеждахме разклоненията, започнах да се чудя дали Белочек не трябва пак да пусне монетата в действие. Но вместо това, той предложи:

— Да се разделим, а? Така със сигурност ще покрием повече площ. Няма начин да не попаднем на някого, който да има желание да говори… или поне да си покаже лицето.